Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 105

Тримата мъже, които бяха присъствали на пресконференцията, проследиха Марк. Той отиде до най-близките обществени телефони — те вече бяха заети от журналисти, бързащи да предадат дописките си, а зад тях други се редяха на опашка. Втора опашка се бе образувала до двата телефона в дъното на фоайето. Марк взе асансьора и слезе на партера — същият проблем. Единственият му шанс бе телефонът в „Ръсел билдинг“ от другата страна на улицата. Измина разстоянието тичешком. Същото направиха и тримата мъже. Когато стигна, една жена на средна възраст го изпревари със сантиметри, влезе в кабината преди него и пусна двайсет цента.

— Здрасти… аз съм. Получих работата… Да, много добре… Само сутрин… Започвам от утре… Не се оплаквам, заплатата е добра.

Марк закрачи напред-назад, докато тримата успокояваха дишането си. Най-после жената приключи разговора и си тръгна широко усмихната, нехаеща за Марк и неговите проблеми. „Поне един човек уверен в утрешния си ден“, помисли си Марк. Огледа се, за да се увери, че около него няма никой, макар да му се стори, че познава мъжа, застанал до плаката на „Медикеър“. Сигурно бе някой от колегите му от ФБР. Някъде бе виждал това лице, скрито зад тъмни очила. Охраната му бе по-добра от тази на президента. Набра директния номер на Тайсън и му съобщи своя. Телефонът иззвъня почти веднага.

— Торнтън е извън списъка, сър, защото…

— Зная, зная — прекъсна го директорът. — Току-що научих какво е казал. Точно тези думи бих очаквал от него, ако е замесен. Това определено не го изважда от списъка, напротив, прави ме малко по-подозрителен. Следобед продължи да работиш върху петимата и ми се обади веднага щом откриеш нещо; няма нужда да идваш дотук.

Директорът затвори. Марк се почувства отчаян. Натисна вилката и изчака да чуе сигнала, пусна още две десетачета и позвъни в „Уудро Уилсън“. Дежурната сестра отиде да търси Елизабет, но се върна и каза, че никой не я е виждал през деня. Марк затвори, като забрави да благодари или да каже „дочуване“. Взе асансьора и слезе да обядва в ресторанта на самообслужване в подземния етаж. Решението му увеличи броя на клиентите с още двама; третият имаше уговорка за обяд и вече закъсняваше за нея.

13:00

Само Тони и Ксан пристигнаха навреме в хотел „Шератон“ в Силвър Спринг. Бяха прекарали много часове заедно, но почти не си говореха. Тони се питаше за какво ли си мисли японецът през цялото това време. Тони бе работил усилено: провери маршрутите за решителния ден, стегна буика — сега той работеше като часовник, бе возил председателя и Матсън, които се държаха с него като с някакъв скапан шофьор на такси. Не бе по-неспособен от тях, а и какво, по дяволите, щяха да правят без него? Ако не беше той, онези проклети федерални агенти щяха да са по петите им. Е, утре вечерта тази проклета история ще е минало и той ще замине някъде и ще похарчи част от спечелените с пот пари. Все още не бе решил дали да отиде в Маями или в Лас Вегас. Тони винаги изхарчваше парите си, преди да ги е спечелил. Влезе председателят. Както винаги, в устата му бе затъкната цигара. Погледна ги и попита рязко къде е Матсън. Двамата поклатиха глави. Матсън винаги работеше сам. Не се доверяваше на никого. Председателят бе ядосан и не се опитваше да го скрие. След няколко секунди влезе сенаторът със същото ядосано изражение, но не забеляза отсъствието на бившия агент.