Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 315

Песента отдавна беше свършила и само щурците нарушаваха тишината на утрото. Никой не каза и дума, страхувайки се пръв да наруши скръбното мълчание.

Отрядът загуби другар. Но дали ще е за последно? Не се знаеше кой или какво ни очаква напред. Прекалено много неща трябваше да преодоляваме, за да стигнем до горите на Заграбия, където бяха гробищата на Храд Спайн.

— Това е — гласът на Чичо беше като шкурка. — Да тръгваме.

— Късмет в зимата, Котка.

Кли-кли се обърна, стараейки се да скрие сълзите си. На душата ми беше тъжно. Наред с болката от загубата в хората се надигна яростен гняв. Ако виновниците за облака бяха сега до нас, кълна се във всички богове на Сиала, просто щяхме да ги разкъсаме на парчета.

Почти през целия ден пътувахме мълчаливо. Халас и Делер спряха със споровете, не се чуваха постоянните песнички и свирката на Фенерджията, Кли-кли забрави за шегите, само от време на време подсмърчаше с нос, а очите му бяха видимо зачервени. Мармота беше постоянно намръщен и с небрежни движения галеше Непобедимия, застинал като статуя на рамото на воина.

Аз яздех отделно от другите, непосредствено зад Чичо и Медения. Настроението ми беше отвратително и не ми се говореше с никой. Само веднъж уединението ми беше нарушено от приближилия се Алистан.

Той някак незабелязано се появи от дясната ми страна и продължихме така заедно няколко левги. Нямах нищо против мълчаливата му компания и дори малко се изненадах, когато той пръв наруши мълчанието:

— Знаеш ли, Гарет, Котката лежи на хубаво място.

— Да? — това беше всичко, което успях да кажа, изненадан от думите му.

— Точно до гробовете на героите. Добро съседство.

— За него — да — отговорих след кратка пауза. — Но кой ще си го спомня след десет години? Гроб в пустошта. Тук на десет години я мине някой овчар, я не.