Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 313

Призраците стреляха за трети път и облакът избухна ярко, осветявайки за миг цялата околност.

Така за няма и две минути отмалях, оглушах, а сега и ослепях. Не ми оставаше нищо друго, освен да се свия на кълбо и да се опитам да се измъкна от този ужасен кошмар…

Когато дойдох на себе си, всичко вече беше свършило. Нямаше го пурпурния облак в небето, призраците бяха изчезнали, сякаш ми се бяха присънили, а дъждът беше спрял. Облаците се бяха изнесли, отстъпвайки място на безоблачно синьо небе.

Слънцето грееше право в очите ми, но не усещах предишната задушаваща жега. Беше най-обикновено топло лятно време — такова, каквото би трябвало да бъде в средата на юли.

Сведох поглед и видях, че лежа на одеяло, а отгоре нечия грижовна ръка ме беше завила с друго.

Опитах да раздвижа първо едната си ръка, после другата, а след това дойде ред и на краката. Май бях жив.

— Добро утро — раздаде се глас над мен, а след това в полезрението ми се появи брадатата и усмихващата се физиономия на Чичо. — Събуди ли се? Вече се канехме да ти пеем Прощалната песен.

Опитах се да седна. Направих го без никакво затруднение, което означаваше, че се бях възстановил напълно след направената от Валдер магия. Опитах още веднъж мислено да призова архимага, отказал се от Закритата територия за сметка на живот в главата ми. Както винаги, безрезултатно. Архимагът или се криеше и не искаше да отговаря, или просто беше изчезнал.

— Колко време е минало? — когато ни нападнаха пурпурните хвъркати, беше вечер, а сега, ако по време на моя припадък боговете не бяха променили правилата, беше ранно утро.

— Не много — пристъпи към мен Алистан.

— Колко не много? — не се отказвах аз.

— Малко повече от ден.

Уау.

— Как се чувстваш? — Миралисса се приближи заедно с Кли-кли и сложи ръка на челото ми.

— Като че ли добре. Какво стана?

— Това ние трябва да те попитаме — каза Алистан. — Какво се случи на сипея, крадецо?

— Не знам — намръщих се аз. — Не помня.

— А ти се постарай, Гарет — гласът на Маркауз стана умоляващ, дори пропусна да ме нарече крадец. — Това е много важно.

Да кажа, че в главата ми се е заселил починал преди няколко столетия архимаг, значеше да ме помислят за луд или да стана обект на интерес за целия Орден. Но и не можех да не кажа нищо.

Целият отряд ме гледаше очаквателно.

— Първо към нас летяха тези твари, после Котката направи нещо, но то не помогна. После видях близо до мен една от тях и нещо се случи.

— Нещо? — Миралисса удивено вдигна вежди. — Наистина ли не знаеш какво се случи?

— Наистина — казах, без да си кривя душата.

Аз наистина не знаех какво ще направи архимага, за да убие хвъркатия и да ме отхвърли от пътя му.

— Само за миг някой създаде атакуващо заклинание с такава мощ, че си помислих — пламна ми косата! На такова нещо е способен само много опитен архимаг.

— Е, със сигурност не съм го направил аз.

— Естествено — студено каза Алистан. — Но ни е интересно кой може да е?

Свих рамене.