Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн

Алексей Пехов

Прокрадващ се в сенките

(книга първа от трилогията" Хрониките на Сиала")

Благодаря на Павел Костин и Аномалия.

Без тяхната помощ тази книга никога нямаше да я има.

Глава 1

Нощ

Нощта е най-доброто време за хора като мен. Излизам на улицата, когато обикновените хора вече спят в топлите си легла, а малкото закъснели жители на Авендум бързат към дома си, разсичайки юнския мрак. Нощ. Тишина. Само стъпките на нощните патрули на градската стража отекват по стените на къщите, а след това се разнасят по тъмните и притихнали до сутринта улици.

Стражите обикалят бързо и припряно, едва ли не подтичвайки, а най-тъмните улички преминават на бегом. Момчетата се притесняват да не си навлекат неприятности и аз напълно разбирам нашите смели служители на закона. Не, те не се страхуват от хората — стражите са многобройни и безумецът, събрал достатъчно наглост, за да им се нахвърли, ще го посрещнат тежки алебарди. От друго се страхуват — освен хората, в сенките на каменните сгради има и други същества, които излизат на нощен лов в тези бурни времена. И тогава Сагот да им е на помощ на стражите, ако тези същества са прегладнели.

Нощните сенки са убежище за всички: за мирните граждани, които се крият в тях от опасни хора; за бандитите, които стоят в мрака с ножове под плащовете си и чакат порядъчните граждани; за съществата, които живеят в сенките и ловуват вечер и едните, и другите.

За щастие с демоните, появили се в града в резултат на раздвижването на Неназовимия и неговите многобройни слуги след векове на покой в Безлюдните земи, аз никога не съм се срещал.

Стъпките на стражите, току-що минали покрай мен, затихнаха в съседната уличка. По заповед на барон Фраго Лантен, началникът на градската стража в Авендум, столицата на нашето славно кралство Валиостр, всички патрули бяха увеличени тройно. Това, което задържаше Неназовимия в Безлюдните земи, отслабваше, и той скоро щеше да се втурне в нашия свят от покритата с вечни снегове ледена пустиня. Войната наближаваше въпреки усилията на Ордена на маговете и множеството жреци от храмовете да я отдалечат. Беше въпрос на време: половин или може би година — и това, с което толкова ни плашеха в детството, щеше да започне. Неназовимият ще събере армия, ще дойде от Ледени игли и ужасът ще започне… Войната наближаваше и дори в столицата можеше да се натъкнеш на придобили кураж поддръжници на Неназовимия. И аз не бях сигурен, че Дивите сърца в Самотния великан ще успеят да удържат пълчищата огри и великани.

Беше тихо, толкова тихо, че можеше да се чуе как пеперудите пърхат с малките си крилца в нощта. Време беше да тръгвам, стражите отдавна бяха отминали, но днес нещо бях особено предпазлив… Някакво необяснимо чувство ме караше да стоя плътно прилепнал до потъналата в сянка сграда.

Сянката беше моя приятелка, моя любовница, моя партньорка. Аз се криех в сянката, живеех в нея, тя винаги беше готова да ме приеме, да ме спаси от стрелите, от злобно проблясващите в лунната нощ остриета или от кръвожадните жълти очи на демоните. Сянката, както казва добрият стар жрец на Сагот брат Фор, когато има малко повече време при редките ни срещи, е сестра на тъмнината. А от тъмнината е съвсем близо до Неназовимия. Глупости! Неназовимия и тъмнината? Абсолютно различни неща, това е все едно да сравняваш огри с великани. Сянката — това е живот, това е свобода, това е пари, това е власт, това е репутация. Гарет-сянката знае това от собствен опит. Сянката се появява само тогава, когато има поне мъничко светлина, така че да се сравнява с тъмнината е най-малкото глупаво. Но на моя стар учител аз, естествено, не го казвам. Яйцето не дава акъл на кокошката.