Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 316

— Грешиш, крадецо. В отряда ще го помнят — Чичо беше чул разговора ни. — До склоновете на Планината на отчаянието, близо до Самотния великан, има гробище. Там лежат всички воини на отряда, без значение дали тялото им е в гроба или навеки е останало в снежната тундра. Котката ще го помнят.

За останалата част от деня не промълвихме нито дума.

Изглежда с изсипалия се дъжд непоносимата жега се оттегли. Следващите дни пътувахме през пустошта при относително топло и много приятно време. Ливадите със сочна зелена трева и непроходимите храсталаци останаха зад нас и пустошта беше заменена от рядка борова гора.

Настроението в отряда постепенно се подобри. Смъртта на Котката не беше забравена, просто текущите проблеми я изтласкаха на заден план.

Ту тук, ту там започнаха да разговарят. Делер пак се сдърпа с Халас, защото не можеха да постигнат съгласие дали на полянката, където нощувахме последната нощ, гъбите са били отровни или най-обикновени печурки. Фенерджията измъкна свирката си от джоба и засвири проста мелодия. Кли-кли, нали си е добричък, устрои сутрешно събуждане на Ел с помощта на шапката на Делер, пълна догоре с вода. За тази си постъпка Ел и Делер едва не му откъснаха главата.

На няколко пъти по време на пътуването улавях замисления поглед на Миралисса върху себе си, но тя не ме попита нищо, явно изчакваше да останем сами, затова в последните дни старателно избягвах нейната компания. Не знам защо, но за Валдер и неговата помощ не исках да казвам на никого.

Дните отминаваха един след друг и аз вече си мислех, че никога няма да видим тракта, към който се бяхме насочили. На осмия ден от пътуването ни, когато отдавна бяхме минали средата на юли, Кли-кли нададе радостен вик и посочи към мяркащия се през дърветата главен път. Най-накрая се бяхме измъкнали от Харгановата пустош.

Същият ден, привечер, на съвета на отряда, спонтанно възникнал около горящия огън, беше решено да не влизаме в Раненг.

Никой освен Гръмогласния, който, както се оказа, имал далечни роднини в града, нямаше желание да влиза в Раненг. Гръмогласния замърмори недоволно, но не тръгна да се противопоставя на решението на мнозинството.

— Къде е справедливостта? Отговор — няма справедливост.

Това беше всичко, което каза по повод на нашето решение.

Но боговете бяха решили все пак да влезем в Раненг. На сутринта след нашето гласуване Халас се събуди със силен зъбобол. Не знам каква болест го беше нападнала — дали гномът се беше простудил в дъжда, или просто се беше задействал закона за всемирната гадост — но Халас съскаше от болка и си разменяше ругатни с Делер.

На предложението да избие болния зъб на гнома Фенерджията получи особено злобен поглед, обещаващ всички мъки на гномските изтезания. Оставаше само един изход — да закараме болния на бръснар. А най-близкият бръснар, естествено, се намираше в Раненг.

Маркауз, като скърцаше със зъби от безсилие и проклинаше целия упорит гномски род, предпочитащ да не носи плащ в дъжда, но да ходи с болни зъби, поведе отряда към Раненг.