Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 314

— А призраците? Кои, тоест какво бяха те? — попита Гръмогласния.

— Нали вече ти казах — плесна с ръце Кли-кли. — Това са призраците на онези, чиито кости лежат от тази страна на клисурата. Воините от отряда на Кучите лястовици са се върнали в нашия свят, когато са усетили проявата на шаманството.

— Може би си прав, Кли-кли — Миралисса не сваляше замисления си поглед от мен.

Според мен тя прекрасно осъзнаваше, че не й казвам всичко, но засега се отказа да ме притиска.

— Възможно е това, което са създали шаманите на Неназовимия (ако това изобщо беше тяхна работа, в което много се съмнявах — такава магия е прекалено сложна за тях), да е пробудило душите на мъртвите.

— А какво стана с облака? — попитах аз.

— Изчезна.

— А с Котката?

Всички сведоха погледи.

— Той умря, Гарет — най-накрая ми отговори Чичо.

— Какво стана? — някак си все още не можех да повярвам в смъртта на следотърсача.

— Онова същество, каквото и да беше то, премина през него и го уби. Не ме питай какви са тези твари и как една от тях може да убие Котката. Просто не знам — Миралисса поклати глава.

— В състояние ли си да стоиш на седлото, крадецо? — попита Алистан, изправяйки се на крака.

— Да.

— Чудесно, и без това загубихме цял ден, а все още не сме се добрали до тракта. Чичо, всичко готово ли е?

— Готово е — кимна десетникът на Дивите.

— Ставай, Гарет, трябва да изпратим Котката в последния му път.

Котката го погребахме преди още да дойда на себе си. Той намери последния си дом под млада офика със сребриста кора, разперила клони над голяма надгробна плоча. На камъка някой беше издълбал: „Котката. Брат от Дивите сърца. ? — 1123 Е.С.“.

— Сбогом, братко — каза Чичо от името на всички.

— Спи спокойно — прошепна Миралисса, протегнала ръка над гроба.

Кли-кли примигваше начесто, опитвайки се да сдържи сълзите си. Арнх безпомощно свиваше и отпускаше юмруци. Делер и Халас сега изглеждаха като братя — и двамата навъсени и мрачни.

А след това Фенерджията запя Прощалната песен. Песента, която Дивите пеят над гробовете и телата на братята си, без значение дали са паднали в битка или са умрели от старост. Песента беше странна и дори неподходяща за воини. В крайна сметка как така войни ще прощават на враговете си?

Но тази песен съществуваше още откакто съществуваха Дивите сърца и Самотния великан и беше звучала в толкова далечни и тъмни векове, че вече никой не знаеше кой и защо е започнал да я пее при сбогуване с починалите воини. И аз, и Кли-кли, и Алистан, и Миралисса с елфите слушахме тази странна, нелепа за воини, но в същото време горчиво-трогателна и завладяваща песен, която след първия куплет подхванаха всички Диви:

По-добре да си лежа, Нали в крайна сметка съм мъртвец, И грее гнилочта в криптата студена, На ръжда доспехите миришат. Други ветрове веят навън, Не помнят те моите, И мъртво знаме лежи върху мен, Буквално без смешка е смешно. Усмихвам се — ела, враг мой! Виждаш, мъртъв съм сега, Няма от какво да се страхуваш, така се случи, Че надживя всички нас. Аз бях последният, тръгнал за теб, Забравил за сладостта на съня, Животът мина покрай мен, любовта също… Да отбележим твоя успех! Умей да прощаваш, казваха ми, В противен случай не живеем — а чакаме, И отмъщението, то също е грях. Как да пия? Как да обичам? Как да лъжа?! Криптата ми е надеждна, Като затвор, стените износване нямат, Мемориални дъбови стълбове Държат гранитния таван. Годините минават, червеите се сменят. Кое е по-доброто? Кой знае… Вратата изскърца. Да му се не види! Дошли са да ме поменат. Камъкът проскърцва, върху знамето пада светлина, Моят враг? Защо не мога да стана?! Не трепват плещите, ръцете — също… На гърдите ми легнаха цветя. Прости ми, той ми казва, Прости и — спи спокойно! Аз, който надживях всички вас, Сега мога да прощавам. Добре, враг мой, отвърнах аз, Добре, да — аз ще спя. Колко приятно ухаят цветята… Благодаря. Време е за умиране. Парченца чест и знак на падналите, И криптата тежко въздъхна, Прогниха стълбовете, любими мой враг! Ще издържиш ли тежестта на плочата?! По-добре да лежим, Нали в крайна сметка сме мъртви, И грее гнилочта в криптата студена, На ръжда цветята миришат.