Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 312

Осъзнах, че прекалено много се бях зазяпал в Котката. Съществото приближаваше към мен бързо, много бързо, нямах време да отскоча от пътя му. Беше на не повече от четири ярда от мен.

— Аз ще помогна — прошепна в главата ми до болка познат глас.

И болката дойде. Вътрешностите ми пламнаха, болката беше изпепеляваща, нереална, в мен нещо се зароди, закипя и заклокочи. И това нещо изскочи от мен и безшумно се вряза в съществото, като едновременно с това ме отхвърли от траекторията на полета му.

Вик на ярост и ужас. Съществото се пръсна от заклинанието като мъгла под действието на ураган.

Земята се носеше към мен.

Щрак! Времето отново потече нормално.

Ударът при падането ми изкара целия въздух. Можех само да блещя очи от болка и да хриптя в отчаян опит да възстановя дишането си. Нечии ръце ме подхванаха от двете страни под мишниците, повдигнаха ме и се опитаха да ме изправят, но краката ми кой знае защо бяха прекалено меки, сякаш съм препил с неотлежало вино. Медения изруга и заедно с Гръмогласния започнаха да ме влачат по-далеч от сипея.

— Валдер! Ах ти, кучи сине! — изхриптях на глас. — Обеща да ме оставиш на мира!

Естествено, никой не ми отговори. Магът се беше скрил и аз изобщо не го усещах. Но когато стана напечено, той излезе от дълбините на моето „аз“ и ми спаси кожата.

— С кого говори? — предпазливо попита Гръмогласния. — Ти сигурен ли си, че онази твар не го докосна?

— Сигурен съм!

Междувременно останалите девет същества продължаваха да кръжат над нас с ясното намерение да продължат атаката. Скоростта на хорото толкова се увеличи, че създанията се сляха в неясен, размит кръг. После кръгът се спука като сапунен мехур и тварите започнаха да падат върху нас.

— Йее! — Гръмогласния ме пусна и измъкна меча си.

Изгубих опора и паднах на земята. Сагот, откъде се взе тази слабост?

По цялата дължина на клисурата въздухът затрептя и пред очите ни започнаха да се появяват сенки. Бяха едва забележими, но приличаха на силуети на хора. Всяка сянка държеше в ръцете си огромен лък. Сенките ставаха все по-тъмни и по-тъмни.

— Виждаш ли това? — прошепна потресен Медения.

Аз не отговорих, само кимнах.

А в това време пурпурните създания продължаваха да падат към нас. Бяха минали не повече от две секунди, но на нас ни се струваха като час.

По обхванатата от дъжда клисура прогърмя глас:

— По врага! Прицелна стрелба! С корекция половин пръст вдясно! Залп, кур-рви!

Сивите сенки на стрелите се стрелнаха към небето и посрещнаха падащата смърт. Вик на болка — и пурпурните хвъркати се разтвориха във въздуха. Пурпурният облак изстена.

— Залп!

Някога много, много отдавна, може би в предишния си живот, а може би в съня си, вече бях чувал този глас.

Нямаше нито звън на тетиви, нито свистене на стрели. Чуваше се единствено ромоленето на дъжда по земята. Е, и постоянните стенания на облака. Ветрилото призрачни стрели се заби в търбуха му, оставяйки след себе си огромни неравни дупки.

Викът, раздал се няколко секунди по-късно, не се поддаваше на описание. Затиснах уши с ръце, молейки се на Сагот да не загубя слух завинаги. Мисля, че викът на пурпурния облак се чу дори в Джашла.