Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 311

От рисунката на земята изскочи нещо жълто и със скоростта на гномско гюле се понесе към пурпурния облак. Каквото и да беше, за времето на полета си успя да порасне до размерите на малка къща.

Жълтото се срещна с пурпурното и се вряза в тялото на облака. Той потръпна, сякаш беше живо същество, отстъпи леко, а после вътре в него избухна ослепителна пурпурна светкавица. И нищо повече. Не последваха никакви други промени.

Облакът просто погълна това, което бяха изпратили срещу него Миралисса и Еграсса.

Магическият облак с извилите хоро твари увисна над главите ни, а миг по-късно хорото се разпадна. Съществата атакуваха.

От десетте пурпурни хвъркати шест минаха високо над главите ни, а четири се спуснаха върху нас. Спуснаха се стремително и толкова бързо, че едва успяхме да реагираме.

Звънна тетива, Ел беше изпратил стрела в първото създание, и тя го улучи. Но стрелата мина през него и изчезна, без да му причини никаква вреда.

Ел едва успя да отскочи от пътя на атакуващото хвъркато, спаси го единствено природната ловкост на елфите. Съществото почти докосна с корем тревата, издаде разочарован писък, прелетя покрай нас и започна да набира височина, присъединявайки се към кръжащата под облака шесторка.

— Не зяпай!

Делер падна на земята и дръпна за крака размахващия мотиката Халас. Последният издаде протестиращ вопъл и цопна в една локва, а втората твар профуча над главата му, след което последва своята предшественица и се устреми към небето.

Следващите две същества нападнаха синхронно. Те се спуснаха едновременно, избирайки в движение своите жертви. Всички се пръснаха в различни посоки, но съществата вече си бяха набелязали целите. Първият беше Котката, замръзнал точно до стръмния сипей, а вторият се оказах аз.

Щрак! Времето в пясъчния часовник на боговете се забави, почти спря. Отчетливо виждах колко ба-а-авно се носи към мен пурпурното създание. И сега вече можех да разгледам лицето му. Точно така, лицето, а не муцуната. Беше нормално човешко лице, което спокойно можеше да принадлежи на трийсетина годишен мъж. Само че това лице повече приличаше на маска.

Съществата приближаваха. Миралисса ни крещеше нещо, но аз не я слушах, погледът ми беше прикован в приближаващата смърт. Някак си знаех, че след срещата с това нещо ме чака дори не Сагра, не светлина или мрак, а пълно, всепоглъщащо нищо, от което връщане няма.

Котката бавно размаха ръка и от пръстите му излетя самотна синя искра. Отчаян опит да използва нещо от арсенала, който недоученият магьосник беше пазил за точно такъв ден. Искрата улучи летящото към Котката същество право в лицето, разкъсвайки кожа и плът, и оголи черепа му, но то дори не трепна от болката, ако изобщо чувстваше такава, и с тържествуващ вик се вряза в Котката. Като пурпурна мъгла мина през тялото му и се устреми нагоре към облака, а Котката с абсолютно безкръвно лице започна много бавно да се свлича на една страна.

— Га-а-ар-рет! — викът на шута достигна до мен през забавилото се време и аз обърнах поглед към втората твар.

„Край, свърши се!“ — мярна се глупава мисъл в главата ми.