Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 310

— Какъв облак, приятелче? — с колкото се може по-ласкав глас, точно с какъвто се говори на лудите, попитах аз.

— Отвори си очите! Не гледай мен, идиот такъв! Гледай небето!

С луд не се спори, затова под настоятелния поглед на гоблина аз отправих взор към дъждовните облаци. Някои от отряда последваха примера ми. Но нито те, нито аз видяхме нещо.

Същите, както и преди час, сиви, плътни облаци, изсипващи дъжд към земята.

— М-м-м… Според мен всички са еднакви.

— Ето я! — обади се Котката вместо Кли-кли, и насочи пръст някъде в далечината.

В отговор на хоризонта блесна мълния, и веднага един от облаците за миг светна в пурпурно.

Някой тихо ахна.

— Нали ви казах, че никога не греша — каза с известно огорчение Котката.

Сътвореното от поддръжниците на Неназовимия, скрито досега от бурята, най-накрая се беше добрало до нас, макар да му трябваше доста дълго време.

— Сагра да ни пази!

— Що за гадост е това, Котка?

— Всички да млъкнат! — ревна Маркауз, прекъсвайки воплите и въпросите на останалите. — Котка, можеш ли да направиш нещо с това чудо?

— Не.

— Лейди Миралисса, Еграсса?

— Ще опитаме.

Миралисса и Еграсса бързо започнаха да рисуват върху мократа земя някаква кръстоска между октопод и звезда със стотици лъчи-пипала. Миралисса в скоропоговорка шепнеше нещо. Контурите на фигурата започнаха да пулсират с жълт огън.

Аз много, наистина много се надявах, че шаманството на елфите ще ни помогне. Ел застана пред Миралисса и Еграсса, почти на ръба на клисурата, стискайки лъка си в готовност, макар че едва ли стрелите щяха да помогнат срещу магия. Останалите, включително и аз, се стълпихме зад елфите и отправихме поглед към приближаващата опасност.

А облакът бързаше към нас с пълна скорост. Някъде вътре в него, в сърцевината му, се разгаряше пурпурен пламък и причудливо осветяваше съседните облаци. Облакът се кълбеше и клокочеше. Движеше се срещу вятъра с една единствена цел — да ни догони.

Миралисса спря да шепне и започна да пее на оркски език. Всяка дума като звъняща камбанка увисваше във въздуха, вибрираше и звънеше, излъчвайки премигваща светлина към жълтата фигура, нарисувана на земята.

— Това пък що за същество е? — хлъцна Гръмогласния.

Беше побелял като тебешир, но бях сигурен, че и моята физиономия в този момент едва ли е много по-различна.

От облака изскочи крилато същество. Едно, второ, трето.

И ето ги вече десет — дълги, ширококрили създания, които се завъртяха в огромно хоро. Те се носеха под корема на приближаващия облак, като ту се скриваха в него, ту отново се появяваха. Полетът им беше плавен и завладяващ, но сега не бързах да се възхищавам на грацията на тези създания.

— Какво е това, да ми замръзнат карантиите дано? — прошепна Медения, отчаяно стискайки безполезния си огролом.

— Не знам! — Котката не сваляше очи от съществата.

Те не бяха големи, може би на половината от човешки ръст, с дълги шии и с изящни крила, малко напомнящи крила на пеперуди, и целите пурпурни. Последното най не ми хареса.

— С’алай’яга х’тар агр т’хханнг! — извика последните думи на заклинанието Миралисса.