Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 309

— Да, вгорчили са им живота — изсумтя Фенерджията.

— Тук не само стрелите са действали — Котката се върна назад вече без коня и започна да помага на Фенерджията да подкара инатливата си кранта. — И магия е действала. Стените на клисурата са стопени. Някой е направил от клисурата голяма пещ.

Веднага се спомних за магьосницата от съня и горящата по нейна воля мъгла в клисурата.

Изкачването се оказа трудно. Гръмогласния се подхлъзна, падна в калта и клисурата екна от цветущите му ругатни. Конете се наложи едва ли не да ги носим на гръб, и то под несекващ дъжд. Когато най-накрая отрядът се добра до върха, почти всички се проснахме на земята от изтощение. Лично аз бях ужасно мокър не толкова от дъжда, колкото от пот.

— Пфу! — Арнх дишаше тежко. — Ама че изкачване! Ако зависеше от мен, щях да убия магаретата, недостойни да носят името кон, още по средата на пътя.

— Ако беше идвал при нас в планините, друга песен щеше да пееш! — ухили се Делер.

Докато всички отдъхваха, аз огледах околността. Пътят на противоположната страна на клисурата лежеше пред мен като на длан, и ако не бяха дъжда и мъглата, мисля, че оттук щеше да се открие зашеметяваща гледка.

Опитах се да потърся останките от стените на старите укрепления и земния насип, но, естествено, за петстотин години от тях не беше останало нищо освен споменът. Костите на загиналите бяха просъществували много по-дълго. Потърсих с поглед останките на тези, които са срещали стрелите на орките, и не видях нищо. Съвсем нищо. Или се бяха свлекли в клисурата, или земята е била по-благосклонна към тях, отколкото към атакуващите врагове.

— Хей, Танцуващ в сенките! — към мен приближи Кли-кли. — Маркауз реши, че ще нощуваме точно тук.

— Мисля, че те помолих да не ме наричаш така — изръмжах на гоблина, но малкият мръсник дори не мигна.

Пък и не гледаше мен, а пътя, по който до съвсем наскоро яздихме.

— Гарет — с много проникновен и убедителен глас каза Кли-кли. — Както казва Гръмогласния, много сме я загазили. И то меко казано.

Казвайки тези думи, Кли-кли се втурна обратно. Другите вече оформяха лагера за през нощта. Гоблинът закрещя, сякаш великани са смачкали любимите му звънчета на шапката.

Втурнах се след него, опасявайки се, че може и да си е загубил ума. Тези гоблини много трудно може да ги разбере човек, особено когато са в такова панически-приповдигнато настроение.

Чувайки виковете на Кли-кли, в лагера всички спряха работа и се втренчиха в бягащия гоблин. Най-малко по лицата на Алистан и Еграсса се изписа същата мисъл, която ми хрумна и на мен — зелената твар най-накрая беше благоволила да се побърка.

Кли-кли тичаше към войните и започна да изпълнява нещо, приличащо на безумен танц на надрусани с беладона бълхи. При това кралският шут непрекъснато крещеше, че Котката бил прав, и за облака.

Когато стигнах до гоблина, Кли-кли все още подскачаше и крещеше, а останалите го гледаха с изумление.

— Гарет! — обърна се към мен. — Ти поне ме послушай! Облакът!