Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 308

— Е, как ще се прехвърлим отсреща?

— Много просто. Първо ще се спуснем, а после ще се изкачим.

Виж ти, преди не бях забелязал, че Маркауз бил ироничен.

— Боя се, че конете няма да се изкачат, милорд Алистан — изсумтя Чичо.

— Не се притеснявай, десятник! — Делер никакви склонове не можеха да го смутят. — Ако трябва, ще ги бутаме!

— Трябва да тръгваме, докато още не се е стъмнило. Или утре — Миралисса отметна качулка, излагайки косата си на дъжда.

— По-добре сега. Напред! — Алистан пръв насочи коня си надолу в клисурата.

Последвах примера на Арнх и Фенерджията и слязох от коня. Само това оставаше, да падна по време на спускането. Трева тук имаше за цялата Харганова пустош. От тръпчивата миризма на дивия пустоцвет в гърлото горчеше.

Тревата се оплиташе в краката, забавяше спускането, а веднъж за малко да попадна под копитата на собствения си кон. Както и на полето, под тревата имаше кал, и копитата на животните се хлъзгаха, затова се спускахме бавно и внимателно. Шумът на потока приближаваше, но все още не го виждахме от избуялата трева.

С времето дъждът и снегът бяха смъкнали останките на хора и орки долу на дъното и сега потокът бълбукаше шумно, преодолявайки гигантския бент от черни кости с различни размери и форми. Набъбнал от дъжда, мътен и мръсен, потокът шумно си пробиваше път между ребра, плешки, раменни кости, прешлени и потрошени черепи.

— Мамка му! — изруга Медения, виждайки огромната купчина.

— Ясно защо този път е изоставен. Кой ще иска да минава през това гробище — тихо каза Мармота.

— Където има стари кости, има и гхоли — Фенерджията сложи ръка върху дръжката на биргризена.

— Костите са твърде стари, а и чупливи. Чуваш ли как хрущят под копитата? Отдавна няма никакви гхоли тук.

— Неприятно — промърмори Котката.

— Какво? — Фенерджията дръпна юздите на коня, който не искаше да пресече потока.

— Казвам, че е неприятно да лежат ей така. Непогребани. Не е добре костите ти да не са в земята и векове наред да ги веят ветровете.

— Нещо за смъртта започна да говориш, гледай Сагра да не чуе — опита да се пошегува Фенерджията.

Шегата не се получи. Котката само изсумтя и изчезна с коня си във високата трева от отсрещната страна на потока.

Прескочих потока, стъпквайки няколко кости, и дръпнах Пчеличка след мен.

— Само мъртви! Ходим по кости на воини… Котката е прав, от това място лъха на смърт и нещо не е наред — Арнх изплю стръкчето трева, което въртеше между зъбите си през последния час.

— А кой ти каза, че костите са човешки? — Ел, както и другите елфи, не бързаше. — Ето, виж.

Елфът скочи от коня, бръкна с ръка в калта и хвърли нещо черно в ръцете си Арнх. Той го улови във въздуха и започна да го върти в ръце, а след това с безразличие го хвърли в потока. Успях да забележа, че това беше долна челюст с неестествено големи и дълги зъби. По-точно, с дълги глиги. Точно като на Ел или всеки друг елф. Или орк.

— Орки? — Арнх с любопитство погледна към к’лиссанга на Миралисса.

— Че кой друг? — златистите очи на елфа блестяха. — Кости на хора също се срещат, но в сравнение с оркските са нищожно малко. Орките са яли голям бой.