Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 307

— Какво каканижеш, чудо зелено? — ядосано му се сопна Медения. — Трябва да вярваме, че ни се е разминало, и да не мислим за лошото.

— Аз, разбира се, съм си оптимист, но пътуването с Гарет внася песимистични зрънца в моя характер.

Кли-кли ми хвърли многозначителен поглед. Аз му отвърнах със същото — като обещание да му вгорча живота, ако не млъкне. Шутът само се ухили.

Гоблинското зрение е десет пъти по-остро от човешкото. Това, което ми се стори като сива сянка, изплуваща през дъжда и мъглата, за Кли-кли беше нещо много неочаквано. Той възкликна изненадано, извика, заби пети в Перце и препусна напред към елфите.

Под копитата на конете в тревата, покълнала по безлюдния път, от време на време нещо пукаше и стържеше, сякаш конете стъпваха по снежна кора. Погледнах надолу, но освен трева не видях нищо друго. Под копитата на Пчеличка попадна някаква пръчка. Конят стъпи върху нея и аз чух същия звук, който беше привлякъл вниманието ми. Още десет ярда — и поредната пръчка. Сега успях да я огледам добре. Черна като и’алялска върба, груба и грапава. Но не беше пръчка, а парче от човешка пищялна кост.

Замръзнах. Конете стъпваха по кости. Ние тъпчехме останките на неизвестни мъртъвци.

Разбира се, костите не бяха чак толкова много, но ту тук, ту там се чуваше хрущене.

— Да пукна дано! — изруга Фенерджията. — Тук е имало битка.

Кли-кли се върна и видът му беше по-мрачен и от облака, който ни преследва сутринта.

— И то каква битка, приятелю Фенерджия. Битката на Харгановия отряд.

— Не може да е тя — възрази Мармота. — За петстотин години костите щяха да потънат дълбоко в земята, съвсем щяха да изчезнат, а не да лежат на повърхността, сякаш битката е била преди не повече от две години.

— Не ми харесва тук — измърмори Гръмогласния.

— Костите са крехки като низински порцелан — промърмори Кли-кли. — А колкото до това, че не били от времето на онази битка, не си прав, Мармот. Пред нас е клисурата, за която ви разказвах.

Но ние вече и без историите на гоблина можехме да видим изникналото пред нас препятствие. Клисурата. Почти същата, каквато я видях в съня си. Само че в реалния живот тя изглеждаше още по-голяма, мрачна и плашеща. Цялата обрасла с висока, достигаща до гърдите трева, със силно бълбукаща и придошла от дъжда рекичка, тя наистина е била непреодолимо препятствие за атакуващите по време на щурма.

Противоположният бряг се издигаше над нас на цели петнайсет ярда. Леката мъгла, която изпълваше клисурата, се беше сгъстила и почти скриваше дъното. Само стените на клисурата вече не бяха толкова стръмни и отвесни. В продължение на пет века водата, снега и растенията я бяха разширили до няколко десетки ярда и бяха изгладили стените. Сега трябваше да се положат много по-големи усилия, за да не си счупим вратовете по време на спускането.

Изобщо не забелязах, че всички бяха млъкнали. Никой не каза нито дума. Ние просто гледахме през усилващия се дъжд към отсрещната страна, където преди няколко века триста души са отблъсквали атаките на орките.

Пръв наруши мълчанието Фенерджията: