Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 278

Харган го глождеше някакво безпокойство, проклетите Първи нещо замисляха.

Реши да обиколи постовете, въпреки че краката му трепереха от умора. Много воини заспиваха, използвайки неочакваната продължителна почивка. Но ако се каниш да умреш, това не означава, че трябва да го правиш в съня си.

— Как е настроението?

Воинът, на когото беше зададен този въпрос, държеше в ръка мощен боен лък с почти човешки размер. Стрелата от такъв лък като нищо прелиташе четиристотин стъпки. В отряда имаше сто и петдесет професионални стрелци, те съставляваха точно половината от Кучите лястовици. Останалите воини също знаеха от коя страна на тетивата се слага стрелата.

— Ще ги отнесем — усмихна се стрелецът и опъна лъка.

Стоящият до него войник поднесе омотана с кълчища факла към стрелата и тя веднага пламна. Тетивата изплющя в ръкавицата на стрелеца и горящата стрела полетя напред по стръмна дъга, освети укреплението и черната паст на клисурата, наполовина пълна с мъгла, в най-високата точка на полета увисна за миг като ярка звезда и после бързо се плъзна надолу, оставайки да гори на нощния път като самотна светулка.

— Пш-ш-ш!

Още десетина огнени стрели изскочиха от различни места на укреплението и като уморени светулки едновременно паднаха на същото място като пуснатите преди тях.

— О! — одобрително възкликна воинът, държащ факлата. — Сега няма да си тормозим очите. Всичко се вижда прекрасно.

— Хайде, момчета, почивайте — каза Харган.

— На оня свят ще почиваме! — пошегува се стрелецът, а после добави вече само на себе си: — Още малко остана до… почивката.

— Идват! Идват! — раздадоха се викове, а после самотно прозвуча рог.

Харган вдигна глава и разтърка очи.

Сънят не му беше донесъл никакво облекчение, проклетият нощен студ здраво се беше впил в костите и старият воин се чувстваше все едно цяла нощ е прекарал в тесен дървен сандък.

Със стон командирът на отряда стана и се протегна.

— Хар — притича Развратника. — Разузнаването забелязало движение по пътя!

— Наблизо ли? — рязко попита Харган.

— На около осемстотин крачки оттук. Единия нашите го свалили, двама са избягали!

— Всички по местата! — ревна Харган и нахлузи лекия шлем на главата си.

С ризницата Харган, както и всички войни, не се разделяше нито за миг. Ако врагът нападне, едва ли ще чака някой да си слага доспехите. Така че брони носеха през цялото време, дори спяха с тях, макар това да причиняваше известно неудобство, особено за бойците, които нямаха голям опит.

Мъглата се беше разредила, сега приличаше на откъснато парче знаме, минало през жестока сеч. Само клисурата оставаше пълна с мъгла.

Настъпи ранно утро, слънцето едва-едва се показваше над гората, и войниците потръпваха зиморничаво — желязото по тях съвсем беше истинало през нощта.

— Стрелците на първа линия! В една редица! — заповяда Харган.

Сега не беше време за стандартните три кралски линии и със сигурност не за четирите елфийски. Тези подредби бяха подходящи за открито поле, но тук, скрити зад стена от дърво и пръст, беше по-добре да се стреля надолу, а след това и прицелно. Определено. Прицелно. За да може всяка стрела да достига целта си. Освен това при три линии е невъзможно да се стреля надолу в клисурата, когато врагът е в най-ниското.