Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 276

Развратника млъкна, осъзнавайки, че си е позволил грубост, недостойна за слуха на магьосница от Ордена.

Сиена радостно се усмихна, без да обръща внимание на думите му, и погледна към Харган. Като щастливо селско момиченце, чийто баща й е купил нови дрехи на местния събор.

— Благодаря ви, лейди Сиена, добра работа.

Тя отново се усмихна:

— Мога ли да си тръгвам?

— Разбира се — отвърна Харган.

Тя направи няколко крачки, олюля се замаяно и пльосна на мократа земя.

Харган и Развратника се затичаха едновременно към нея:

— Какво ви е?

— Нищо страшно — лицето й беше пребледняло и луничките се открояваха на фона му като ярки петна. — Винаги е така… след магия… слабост. Ей сега ще мине.

— Разв… Клирд! — поправи се Харган, нямаше защо да смущава момичето с глупави прякори. — Помогни на лейди Сиена да отиде до палатката си. И да…

— Хайде, командире — обидено избоботи Развратника. — Аз да не съм дете? Ще я придружа с цялата почтителност, на която съм способен.

Харган изобщо не се съмняваше, че стотникът ще направи всичко както трябва, а след това дори ще намери отнякъде мляко за Сиена — казваха, че добре възстановява силите на магьосниците. Битката не беше далеч и способностите на младата магьосница щяха пак да им потрябват.

Старият воин обхвана с поглед отсамната страна на клисурата, където въоръжените с лопати воини строяха укрепления, засипвайки дървените стволове със земя или дялкайки ги с брадви. Въпреки заповедта му работеха не петдесет човека, а всички.

Харган махна с ръка на младия десетник, един от войните на Пограничното кралство, промъкнал се през обкръжението на орките. Човекът беше доказал смелостта си при Иселин и получи под свое командване десет мечоносци.

— Видя ли нашата магьосница, десетник?

— Да, командире.

— Вземи твоите хора и не мърдайте от нея. Ако трябва, с тела я защитете от стрелите на орките, но ми я запазете! Сам разбираш колко ни е нужна!

Десетникът удари свит юмрук в гърдите, обърна се и тръгна в посоката, където току-що се бяха скрили Развратника и Сиена, като в движение събираше хората си.

Харган си плю на ръцете и вдигна една лопата от земята. Нямаше навик да бяга от работата.

А дъждът неспирно се сипеше от плачещите небеса…

Най-ужасното изтезание — това е очакването. То пречупва, че дори и убива много хора. Какво би могло да бъде по-лошо от това да стоиш зад невисоки стени от струпани дървени трупи, покрити с пръст, и да се взираш в есенната мъгла в продължение на цял ден, наблюдавайки все една и съща картина — път, изчезващ в белезникавата стена на мъглата.

Проклетият дъжд изобщо не спираше, изглеждаше, сякаш безбройните облаци никога няма да се изчерпят. Продължаваха да се кълбят заплашително над земята и да чакат кога под тях ще се пролее кръв.

Денят вече преваляше, а от врага нямаше и помен. Вярно, преди около час през покривалото на мъглата се промъкнаха звуци, много приличащи на грохота на бойните барабани на орките, но всичко утихна преди още да е започнало и над земята пак увисна потискащата тишина на очакването. В тази тишина се чуваше как капките вода падат от избуялите стръкове трева и как бълбука придошлият от дъжда ручей някъде долу в ниското, скрит под булото на така и не благоволила да се разпръсне през целия ден мъгла.