Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 72

Аш отвърна на погледа му с очи, които бяха зелени като глетчерен лед. Погледите им бяха приковани един в друг, изпълнени с моментална инстинктивна омраза. Мери-Линет почувства пристъп на страх за Джереми, но той изобщо не изглеждаше уплашен. Мускулите му бяха напрегнати и очевидно беше готов да се защити.

Сетне Джереми бавно обърна гръб на Аш и се зае отново с дъската. А Мери-Линет направи онова, което трябваше да направи още в самото начало. Тя погледна ръката му. Златният пръстен върху показалеца му проблясваше и тя зърна за миг черната инкрустация върху него. Тя изобразяваше сноп цветя с формата на камбанки. Това не бяха нито ириси, нито далии, нито рози. Цветето върху пръстена отговаряше на един-единствен от знаците, които беше изброила Роан. То беше диво, растеше в околностите на Брайър Крийк и беше смъртоносно отровно.

Напръстник.

Сега тя вече знаеше.

Изведнъж й стана горещо и й прималя. Ръката й, с която държеше дъската, започна да трепери. Не искаше да помръдне от мястото си, но не можеше да остане тук.

— Извини ме… трябва да взема нещо — произнесе тя с усилие. Даваше си сметка, че всички се взират в нея, но не я беше грижа. Пусна дъската и почти побягна.

Не спря да върви, докато не се скри зад ъгъла на хотел „Колд Крийк“, чийто прозорци бяха заковани с дъски. Облегна се на стената и зарея поглед към края на града и горите отвъд него. В сноповете слънчева светлина танцуваха прашинки, които проблясваха върху тъмния фон на далечните ели.

„Толкова съм глупава. Всички улики са били налице, точно под носа ми. Защо не ги видях по-рано. Може би просто защото не съм искала…“

— Мери-Линет.

Тя се обърна по посока на тихия глас. Устоя на изкушението да се хвърли в прегръдките на Роан и да се разхлипа.

— Ей сега ще се оправя. Наистина. Това е само шок.

— Мери-Линет…

— Аз просто… просто го познавам толкова отдавна. Още не мога да повярвам, нали разбираш. Но това още веднъж доказва едно правило — хората никога не са такива, за каквито ги мислиш.

— Мери-Линет… — Роан се спря и поклати глава. — За кого говориш?

— За него, разбира се. За Джереми! — Мери Линет си пое дълбоко въздух, който й се стори горещ и задушливо прашен. — Той го е направил. Наистина го е направил.

— Защо мислиш така?

— Защо ли? Защото е върколак. — Настъпи мълчание и Мери-Линет изведнъж се почувства смутена. Тя се огледа, за да се увери, че никой не може да я чуе и сетне каза още по-тихо: — Нали?

Роан я гледаше с любопитство.

— Как разбра?

— Но ти сама каза, че черният напръстник е знакът на върколаците. А на пръстена му има точно такова цвете. А ти как разбра?

— Просто го почувствах. Вампирските сили са по-слаби на дневна светлина, но Джереми изобщо не се опитва да се крие. Той наистина е върколак.

— Сега вече съм сигурна в това — каза Мери-Линет с горчивина. — Трябваше да се досетя по-рано. Той е… единственият в града, който се интересуваше от лунните затъмнения. И начинът, по който се движи, очите му… А на всичко отгоре живее близо до Потока на бясното куче, за бога. Искам да кажа, че тази земя е собственост на семейството му от поколения наред. И… — Мери-Линет неволно подсмъркна. — … хората говорят, че са виждали там Саскуоч. Голямо космато чудовище, наполовина човек и наполовина звяр. Как ти звучи това на теб?