Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 70

Бъни се обърна.

— О, здрасти, Мери. — Тя тръгна бавно към нея. Всъщност Бъни никога не бързаше, когато пресичаше улицата. — Отиват да разследват онзи случай с коня.

— Какъв случай?

— О… не си ли чула? — Бъни сега гледаше зад Мери-Линет към Марк и четиримата непознати, които слизаха от колата. Изведнъж сините й очи станаха по-кръгли и тя посегна с ръка, за да намести меките си руси коси.

„Питам се, кой ли точно е привлякъл вниманието й“, помисли си Мери-Линет и се усмихна.

— Здрасти — каза Аш.

— Нищо не сме чули за случая с коня — върна я учтиво към темата на разговора Мери-Линет.

— О… да, един от конете на господин Кимбъл си е разкъсал гърлото в бодлива тел миналата нощ. Така говореха всички тази сутрин. Но преди малко господин Кимбъл дойде и каза, че според него не е било бодлива тел. Той смята, че някой го е направил умишлено. Прерязал е гърлото му и го е оставил да умре. — Бъни сви глава между раменете си и потръпна леко. „Доста театрално“, помисли си Мери-Линет.

— Видяхте ли? — каза Джейд. — Ето затова не изпускам Тиги от очи.

Мери-Линет забеляза, че Бъни се взира в Джейд и каза:

— Благодаря ти, Бън.

— Трябва да се връщам в магазина — рече Бъни, но не помръдна от мястото си. Сега тя гледаше Кестрел и Роан.

— Аз ще те изпратя дотам — предложи Аш кавалерски. „Ето, значи, какъв бил стилът му на действие“, помисли си Мери-Линет. — Все пак не се знае какво може да се спотайва тук наоколо.

— Сега, посред бял ден? — подхвърли Кестрел възмутено, но Аш вече вървеше до Бъни. А Мери-Линет реши, че ще се радва да се отърве от него.

— Кое беше това момиче? — попита Роан със странен глас.

Мери-Линет я погледна изненадано.

— Бъни Мартен. Познавам я от училище. Какво не е наред?

— Тя се беше вторачила в нас — отвърна Роан тихо.

— Тя се беше вторачила в Аш. А вероятно е проявила интерес и към вас трите. Вие сте нови в града и сте красиви. Навярно се пита кои момчета ще й отнемете.

— Разбирам — каза Роан, но продължи да изглежда угрижена.

— Роан, какво има?

— Няма нищо. Абсолютно нищо. Просто името й е особено, като на вампирите ламия.

— Имаш предвид „Бъни“?

— Да. — Роан се усмихна. — Вампирите по традиция кръщават децата си на неща от природата — скъпоценни камъни, животни, цветя и дървета. Затова „Бъни“ е типично име за нашия вид. А „Мартен“ не беше ли някаква невестулка?

В ума на Мери-Линет нещо отново трепна за миг… Нещо, свързано с Бъни… и някаква гора… Но сетне всичко изчезна. Не можа да си спомни нищо повече.

— Чувстваш ли нещо особено около нея? — обърна се тя към Роан. — Искам да кажа, възможно ли е да е една от вас? Защото иначе изобщо не мога да си представя Бъни като вампир. Съжалявам, но не мога.

Роан се усмихна.

— Не, нищо не чувствам. И съм сигурна, че си права. Хората също могат да имат имена като нашите. И понякога това е объркващо.

По някаква необяснима причина Мери-Линет продължаваше да си мисли за гората, която се беше мярнала в ума й преди малко.

— Знаеш ли, не разбирам защо се кръщавате на дървета. Мислех, че дървото е опасно за вас.