Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 68

Джейд се взираше в него. Тя действително смяташе, че им е провървяло. Освен това й се струваше странно, че Аш си беше навлякъл такива главоболия заради нея, Роан и Кестрел, при положение че обикновено се интересуваше само от себе си. Може би все пак не познаваше брат си толкова добре, колкото си мислеше.

— Кой е той? — попита Роан с ледено спокойствие.

— О, никой. — Аш се облегна назад и се загледа мрачно в тавана. — Всъщност това е Куин.

Джейд трепна. Куин… тази змия. Той имаше сърце като ледник и презираше човешките същества. Освен това беше от онези вампири, които взимаха Закона на Нощния свят в свои ръце, когато смятаха, че е нарушен.

— Той ще се върне в понеделник, за да види дали съм се справил със ситуацията — поясни Аш. — И ако реши, че не съм, тогава всички сме мъртви — вие, аз и вашите малки човешки приятелчета.

— Значи до понеделник трябва да измислим нещо — рече Роан.

— Ако се опита да ни стори нещо, ние знаем как да го посрещнем — каза Кестрел.

Джейд неволно стисна Тиги, карайки го да изръмжи.

Мери-Линет спеше дълбок мъртвешки сън, но сънуваше необикновено живи сънища. Ярки звезди, каквито никога не беше виждала, и звездни облаци, които потрепваха в различни цветове като Северното сияние. Сънуваше, че изпраща астрономическа телеграма в Кеймбридж, щата Масачузетс, за да съобщи, че е открила свръхнова звезда. В телеграмата уточняваше, че е направила откритието си благодарение на новите си изумителни очи. Очи, които, видени в огледалото, бяха целите зеници, също като при нощните птици и котките…

След това сънят й се промени и тя се видя като сова, която се спусна със зашеметяваща скорост от един изкорубен бор. Улови една катерица и почувства, че я обзема първична радост да убиваш, беше толкова естествено. Достатъчно беше да лети колкото може по-бързо и ловко и да улавя плячката с ноктите си.

Но сетне над нея се спусна някаква сянка. И в съня си тя с ужас осъзна, че ловците на свой ред могат да станат нечия плячка. И че нещо беше по петите й.

Събуди се дезориентирана — не толкова по отношение на това къде се намираше, а коя беше в действителност. Мери-Линет и ловец, преследван в нощта от нещо с бели зъби, проблясващи под лунната светлина. И дори когато слезе долу, не можа да се отърси от лошото чувство, което сънят остави у нея.

— Здравей — каза Марк. — Това закуска ли е или обяд?

— И двете — отговори Мери-Линет, настанявайки се на дивана във всекидневната с две фъстъковки Марк я наблюдаваше.

— Е — каза той. — И ти ли си мислиш за същото?

Мери-Линет скъса опаковката на сладкиша си със зъби.

— За кое по-точно?

— Ти знаеш.

И Мери-Линет наистина знаеше. Тя се огледа, за да се увери, че Клодин не е наблизо.

— Не мисли за това.

— Защо? — Когато не дочака отговор, той каза: — Не ми разправяй, че не си мислила какво би означавало това. Да виждаш по-добре, да чуваш по-добре, да имаш телепатични способности… и да живееш вечно. Та ние бихме могли да дочакаме трихилядната година! Нали се сещаш, войни с роботите, колонизиране на други планети и така нататък… Хайде, не ми казвай, че не си поне малко любопитна.