Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 5

— Аз съм Вик — каза момчето зад волана.

— А аз Тод — съобщи приятелят му.

С представянето на момичетата се зае Роан:

— Аз съм Роан, това е Кестрел, а тази отпред е Джейд.

— Приятелки ли сте?

— Ние сме сестри — отвърна Джейд.

— Не си приличате много.

— Всички така казват. — Джейд имаше предвид всички, които бяха срещнали след бягството си. У дома всеки знаеше, че са сестри и никой не ги питаше.

— Какво правите тук толкова късно? — попита Вик. — Това не е място за добри момичета.

— Ние не сме добри момичета — обясни Кестрел разсеяно.

— Но се стараем да бъдем такива — каза Роан укорително и стрелна сестра си с поглед. След това се обърна към Вик: — Чакахме пралеля си Опал да ни вземе от автобусната спирка, но тя не дойде. Преместихме се тук и ще живеем във фермата Бърдок.

— Старицата Бърдок е ваша леля? — рече Тод, изваждайки клечката от устата си. — Този смахнат стар прилеп?

Вик се обърна да го погледне и двамата прихнаха, клатейки глави.

Джейд извърна глава от Вик и погледна надолу към котешката клетка, чувайки тихи писукания, което означаваше, че Тиги е буден.

Тя почувства съвсем леко… безпокойство. Тези две момчета изглеждаха дружелюбни. Но в същото време в тях имаше нещо особено. Джейд обаче беше твърде сънена и замаяна от глад, за да си изясни какво е то.

Роан беше все още любезна, макар и озадачена, но Кестрел погледна замислено вратата до себе си. Джейд знаеше какво търсеше тя — дръжка. Но такава нямаше.

— Много лошо — каза Вик. — Тази кола е истинска таратайка. Човек дори не може да отвори задната врата отвътре. — В следващия момент той стисна ръката на Джейд над лакътя толкова силно, че тя почувства пръстите му върху костта си. — А сега, момичета, бъдете мили и никой няма да пострада.

Караха дълго преди Вик да заговори отново.

— Били ли сте по-рано в Орегон, момичета?

— Не — промърмори Джейд, потрепвайки леко.

— Тук има някои чудесни усамотени места — рече Вик. — Като това, например. Някога Брайър Крийк бил селище на златотърсачи, но когато златото свършило и железницата го заобиколила, градът западнал. И сега пустошта си го взима обратно.

Тонът му беше многозначителен, но Джейд така и не можеше да разбере какво се опитваше да й каже.

— Мястото изглежда много спокойно — обади се учтиво Роан от задната седалка.

Вик изсумтя високомерно:

— М-м, да, но не точно това имах предвид. Да вземем например този път. Фермите покрай него са толкова отдалечени една от друга, че ако случайно започнете да крещите, просто никой няма да ви чуе.

Джейд премигна. Какви странни неща говореше това момче?

— Е, но ти и Тод бихте ни чули — каза Роан, продължавайки да води учтив разговор.

— Искам да кажа, никой друг, освен нас — рече Вик и Джейд почувства нотките на раздразнение в гласа му. Той караше все по-бавно и по-бавно, докато накрая отби встрани от пътя и спря.