Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 3

Джейд се взираше в неподвижната брилянтна светлинка над южния хоризонт. Тя знаеше, че това е планета. Две нощи поред я беше наблюдавала как се движи по небето в компанията на две малки ярки точици, които вероятно бяха луните й. Там, откъдето идваше, никой не отправяше желания към звездите, но за Джейд тази планета беше почти приятел — пътешественик също като нея. Докато я гледаше тази нощ, тя почувства в нея да се надига нещо като надежда. И почти беше готова да си пожелае нещо.

Трябваше да си признае, че началото на пътешествието не се беше оказало особено успешно. Нощта бе поразително тиха и спокойна. От пътя не долиташе дори и далечен звук на кола. Тя беше уморена и напрегната и започваше да се чувства много, много гладна.

Джейд се обърна и погледна сестрите си.

— Е, къде е тя?

— Не знам — каза Роан кротко и спокойно. — Потърпи.

— Може би все пак трябва да я потърсим?

— Не — отвърна Роан. — В никакъв случай. Спомни си какво решихме.

— Тя може би е забравила, че идваме — предположи Кестрел. — Казах ви, че вече е доста изкуфяла.

— Не говори така. Не е учтиво — рече Роан все така кротко, но този път през зъби.

Роан беше на деветнайсет — висока, стройна и възхитителна и говореше мило винаги когато й се удаваше. Имаше канелено кафяви очи и коса с топлия нюанс на кестен, която падаше на вълни върху раменете й.

Косите на седемнайсетгодишната Кестрел бяха с цвета на старо злато и се отваряха пред лицето й като крила на птица. Очите й бяха кехлибарени като на ястреб и тя никога не стоеше спокойно.

Джейд беше най-младата, току-що бе навършила шестнайсет, и не приличаше на нито една от сестрите си. Косата й беше светлоруса, почти бяла, и тя я използваше като воал, зад който криеше нефритенозелените си очи. Хората я намираха за спокойна и безметежна, но тя самата почти никога не се чувстваше така и обикновено живееше в състояние на безумен възторг, след което идваха часове на безумна тревога и смут.

Точно в този момент беше неспокойна. Тревожеше се за очукания куфар от марокен, произведен преди половин век — от вътрешността му не се чуваше никакъв звук.

— Хей, защо вие двете не отидете малко по-надолу по пътя и да видите дали не идва?

Сестрите й я погледнаха. Малко бяха нещата, за които Роан и Кестрел бяха на едно мнение, но Джейд беше едно от тях. И сега тя видя, че те ще се обединят срещу нея.

— Още нещо? — каза Кестрел и зъбите й проблеснаха за кратко в тъмнината. А Роан добави:

— Намислила си нещо. Какво кроиш, Джейд?

Джейд подреди мислите си и погледна Роан с цялото простодушие, на което беше способна. Тя все още се надяваше…

Двете й сестри се взираха в нея известно време и сетне се спогледаха.

— Май ще се наложи да вървим пеша — каза Кестрел на Роан.

— Има и по-лоши неща от това — отбеляза Роан. Тя отметна един кестеняв кичур коса от челото си и огледа автобусната спирка, която представляваше отворена кутия със стъклени стени и полуразбита пейка в нея. — Само да имаше тук телефон…

— Е, такъв няма. И до Брайър Крийк има двайсет мили път — рече Кестрел и златистите й очи проблеснаха с нещо като мрачно злорадство. — Май ще се наложи да оставим багажа си тук.