Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 7
Л. Дж. Смит
С периферията на съзнанието си Джейд следеше онова, което се случваше на задната седалка. Роан бе вдигнала нагоре ръката на Тод, с която той се бе опитвал да я задържи. Същото бе направила и Кестрел, която седеше от другата му страна.
Слисан от неочаквания развой, Тод се опита да се съпротивлява.
— Хей, хей, какво…
Роан го ухапа.
— Какво правите?
Кестрел последва примера й.
— Какво, по дяволите, правите? Кои сте вие!
За кратко той се мята диво и след това притихна, когато Роан и Кестрел по телепатичен път го доведоха до състояние на транс.
Около минута по-късно Роан каза:
— Достатъчно.
— Достатъчно! Наредете му да забрави за станалото и разберете дали знае къде е фермата Бърдок.
Все още хранейки се, Джейд докосна с мисълта си ума на Вик. След това се дръпна от шията му, затваряйки уста като след целувка. Самият Вик, в този момент приличащ на голяма парцалена кукла, падна отпуснато върху волана и вратата на колата, когато тя го отблъсна.
— Фермата е назад в тази посока. Трябва да се върнем при кръстопътя — каза Джейд. — Странно… — добави тя, озадачена. — Той си мислеше, че няма да си навлече неприятности с нас, заради… заради нещо, което е свързано с леля Опал. Но не можах да разбера какво.
— Може би заради това, че е луда — каза Кестрел спокойно. — А пък Тод си мислеше, че няма да има проблеми, защото баща му е Старейшина.
— Те нямат Старейшини — уточни Джейд с чувство за превъзходство. — Навярно баща му е губернатор, шериф или нещо такова.
Роан седеше намръщена, без да ги поглежда.
— Добре — рече тя. — Ситуацията беше критична и трябваше да го направим. Но сега трябва да си спомним какво се бяхме договорили.
— До следващата критична ситуация — каза Кестрел и погледна през прозореца към нощта, за да скрие усмивката си.
За да изпревари спречкването между сестрите си, Джейд каза:
— Смятате ли, че просто трябва да ги оставим тук?
— Защо не? — каза Кестрел нехайно. — Те ще се събудят след няколко часа.
Джейд погледна шията на Вик. Двете малки рани, където зъбите й бяха пронизали кожата му, вече почти се бяха затворили. До утре щяха да се превърнат в бледи червеникави белези като стари ужилвания от пчели.
Пет минути по-късно те отново вървяха по пътя с куфарите си. Но сега Джейд се чувстваше прекрасно. Тя се беше заситила с кръв, беше заредена с енергия и можеше да прелети планини. Затова крачеше бодро и размахваше куфара и клетката, в която Тиги от време на време проръмжаваше.
Приятно беше да си навън, да вървиш, обгърната от топлия нощен въздух, без някой да те гледа намръщено. Да слушаш сърните, зайците и мишките, които сноват и се хранят из моравите наоколо. Джейд преливаше от щастие. Никога не се беше чувствала толкова свободна.
— Прекрасно е, нали? — каза Роан тихо и се огледа, когато стигнаха кръстопътя. — Това е истинският свят. И ние имаме точно толкова право над него, колкото и всеки друг.
