Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 4

Джейд я прониза тревога.

— Не, не! Всичките ми дрехи са тук. Хайде, двайсет мили не са чак толкова много. — В едната си ръка тя взе самоцелната си клетка за котки, направена от дърво и метални жици, а в другата куфара си. Джейд се отдалечи доста надолу по пътя, преди да чуе скърцането на чакъла зад себе си. Те я бяха последвали. Роан въздишаше стоически, Кестрел се подсмихваше тихо, а златистата й коса грееше под светлината на звездите.

Тесният път беше тъмен и пуст, но не и напълно безмълвен. Отвсякъде долитаха тихи звуци, които се сливаха в сложния строен хор на нощната тишина. Това би било една приятна разходка, ако не беше куфарът на Джейд, който като че ли ставаше по-тежък с всяка следваща крачка, а тя самата беше толкова гладна, колкото никога в живота си. Джейд, разбира се, знаеше, че не трябва да споменава за това пред Роан, но точно по тази причина се чувстваше смутена и объркана.

Най-накрая, когато почти се беше предала и тъкмо си мислеше да остави куфара на земята и да отдъхне, тя чу някакъв нов звук в нощта.

Беше автомобил, който ги догонваше. Моторът боботеше толкова силно, че се създаваше усещането, че няма да ги настигне скоро, но когато прелетя покрай тях, Джейд видя, че колата се движи с голяма скорост. Сетне се чу трополене на чакъл и скърцане на спирачки. Автомобилът даде назад и Джейд видя едно момче, което я гледаше през прозореца. До него имаше друго момче и тя огледа двамата с любопитство.

Бяха горе-долу на възрастта на Роан и лицата им бяха силно загорели от слънцето. Момчето зад волана беше русоляво и като че ли не се беше къпало от доста време. Другото имаше кестенява коса, носеше жилетка на голо и държеше между зъбите си клечка за зъби.

Те гледаха Джейд с не по-малко любопитство. Сетне шофьорът свали стъклото и тя се изненада колко бързо то се плъзна надолу.

— Да ви закараме ли донякъде? — попита шофьорът с неочаквано сияеща усмивка. Зъбите му грееха в контраст с немитото му лице. Джейд погледна Роан и Кестрел, които тъкмо я бяха настигнали. Кестрел не каза нищо, но погледна колата през гъстите ресници на кехлибарените си очи. Кафявите очи на Роан излъчваха топлина.

— Защо не? — каза Роан усмихната, но после добави нерешително: — Но ние отиваме във фермата Бърдок. Може да не ви е на път.

— Да, знам го това място. Не е далече — каза другият с жилетката, без да изважда клечката от устата си. — За дамите сме готови на всичко — добави той в опит да бъде галантен. Сетне отвори вратата и слезе от колата. — Една от вас може да седне отпред, а аз ще седна отзад с другите две. Май ми провървя, а? — пошегува се младежът, поглеждайки приятеля си.

— Май, да — отвърна шофьорът и отново се усмихна широко. — Клетката за котки можем да сложим отпред, а куфарите отзад в багажника.

Роан се усмихна на Джейд и Джейд знаеше какво си мисли сестра й: „Нима всички тук са толкова любезни!“

Момичетата натовариха багажа си и седнаха в колата. Джейд зае мястото до шофьора, а Роан и Кестрел се настаниха на задната седалка от двете страни на момчето с жилетката. Минута по-късно те летяха по пътя със скорост, която Джейд намери за възхитителна, и чакълът хрущеше под колелата им.