Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 37

Джереми й върна рестото.

— Това е за теб… И, Мери-Линет…

Тя вдигна глава.

— Ако случайно намериш Тод и Вик, бъди предпазлива.

— Знам.

— Не се шегувам.

— Знам — повтори Мери-Линет. Тя беше протегнала ръка за рестото, но той все още не й го даваше. Вместо това Джереми направи нещо странно — отвори свитите й пръсти с едната си ръка, давайки й банкнотите и монетите с другата. След това отново сгъна пръстите й върху парите. В резултат на това ръката й се озова в неговата.

Моментът на физическия контакт я изненада и развълнува. Тя откри, че се взира в тънките му загорели от слънцето пръсти, които държаха нежно, но здраво китката й. Погледът й попадна върху златния му пръстен с печат и черна инкрустация, наподобяваща цвете.

Но тя беше още по-изненадана, когато вдигна очи и видя лицето му. На него беше изписано искрено безпокойство… и нещо, което приличаше на уважение. Изведнъж я обзе съвършено необяснимият импулс да му разкаже всичко. Но можеше да си представи какво щеше да си помисли. Той беше практично и трезво момче, което не вярваше на фантасмагории.

— Благодаря ти, Джереми — каза тя, извиквайки лека усмивка на лицето си. — Пази се.

— Ти се пази. Има хора, на които би липсвала, ако нещо се случи. — Той се усмихна, но когато потегли, тя отново видя тревогата в очите му.

Добре, сега какво? Беше изгубила по-голямата част от деня, търсейки Тод и Вик. И докато си мислеше за спокойните кафяви очи на Джереми, тя се питаше дали идеята не е била глупава още от самото начало.

Кафяви очи… А какви бяха очите на онзи голям рус котарак? Странно, но не можа да си спомни. Като че ли бяха кафяви, когато говореше за старомодното си семейство. Но когато каза, че харесвал темпераментни момичета, тя си спомни, че изглеждаха воднисто сини. И не бяха ли ледено сиви, когато проблеснаха като острие на нож.

„О, на кой му пука? Може да бяха и оранжеви. А сега трябва да се прибирам и да се подготвя за тази нощ. Как Нанси Дрю винаги успява да намери хората, които иска да разпита. И защо? Защо? Защо точно аз?“

* * *

Аш се взираше в жълтия кедър, който беше свел печално клони над потока. Една катеричка, която не се сещаше да се скрие от палещото слънце, го наблюдаваше неотлъчно, спряла се на няколко крачки пред него. На близка скала един гущер вдигна първо единия си крак и после другия.

Не беше честно. Не трябваше да става така.

Дори не беше за вярване.

Той винаги бе имал късмет. Или поне винаги бе успявал да се измъкне на косъм от бедите. Но този път катастрофата го застигна и тя беше опустошителна.

Всичко онова, което той беше, всичко, което вярваше за себе си… възможно ли беше да го изгуби само за пет минути? Заради едно момиче, което вероятно беше умопобъркано и със сигурност по-опасно от трите му сестри, взети заедно?

Не, заключи той мрачно. Категорично не! Не за пет минути. Нужни бяха само пет секунди.

Той познаваше толкова момичета. Красиви момичета… Вещици със загадъчни усмивки, жени вампири с прелестни извивки, женски шейпшифтъри със сладки пухкави опашки. Дори човешки момичета с луксозни спортни коли, които никога не протестираха, когато забиваше зъби в шиите им. Защо и тя да не бъде една от тях?