Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 35

— Не знам нищо повече от теб. — Тя се поколеба, загледана в кожичките на ноктите си, които избутваше назад с тъпия връх на малка дървена клечка. — Но съм чувала, че понякога ходят при Потока на бясното куче. — Големите й сини очи се повдигнаха многозначително към тези на Мери-Линет.

Потока на бясното куче… О, направо невероятно. Мери-Линет се намръщи.

— Знам. — Бъни сви рамене и потръпна. — Аз самата не бих отишла там. Защото през цялото време бих мислила за онзи труп.

— Да, аз също. Е, благодаря ти, Бъни. Доскоро.

Бъни разгледа критично кожичките на ноктите си.

— Успешен лов — каза тя разсеяно.

Мери-Линет излезе от магазина и примижа под ярката августовска премрежена светлина. Главната улица не беше голяма. По нея имаше няколко тухлени и каменни постройки от времето, когато Брайър Крийк бе взел своето участие в Златната треска, и няколко по-модерни сгради с белеща се боя. Тод и Вик не бяха в нито една от тях.

Е, сега какво? Мери-Линет въздъхна. До Потока на бясното куче нямаше път, а само тясна пътечка, постоянно препречвана от избуяли шубраци и осеяна с капани и примки. И на всички беше известно, че там не се стреляше само по консервени кутии.

„Ако момчетата са там, вероятно ловуват — помисли си Мери-Линет. — Да не говорим пък, че може би пият или се друсат. Пушки и бира. И като капак на всичко онзи труп…“

Тялото беше намерено миналата година горе-долу по това време. Мъж. Турист, съдейки по намерената наблизо раница. Така и не се разбра кой е и как е загинал — тялото беше изсъхнало до неузнаваемост и изпоядено от дивите животни. Но хората говореха, че миналата зима край потока са бродили духове.

Мери-Линет въздъхна и влезе в колата си. Тя беше древна, ръждясала и издаваше тревожни звуци, когато набираше скорост, но си беше нейна и Мери-Линет правеше всичко по силите си, за да я поддържа в движение. Тя я обичаше, защото отзад имаше предостатъчно място за телескопа й.

Когато спря пред единствената бензиностанция в Брайър Крийк, Мери-Линет извади един нож за плодове изпод седалката и започна да се бори с ръждясалата капачка на резервоара си.

Малко по-високо… още малко, още малко… сега завърти.

Капачката изхвръкна навън.

— Някога замисляла ли си се дали да не станеш касоразбивач? — каза глас зад нея. — Определено имаш талант.

Мери-Линет се обърна.

— Здравей, Джереми.

Той се усмихна най-вече с очите си, които бяха светлокафяви и със скандално тъмни мигли.

„Ако някога си падна по момче, което няма да се случи, това ще бъде някой като него. Но никога не бих се влюбила в някой голям русокос котарак, който си мисли, че може да избира приятелите на сестрите си.“

Но тук тя нямаше никакви шансове — Джереми не излизаше с момичета. Той беше самотник.

— Искаш ли да хвърля поглед на двигателя? — Джереми избърса ръцете си в парцал.

— Не, благодаря. Проверих всичко миналата седмица. — Мери-Линет се зае да пълни резервоара.

Джереми взе миячка за прозорци и бутилка със спрей и започна да мие предното стъкло. Движенията му бяха пъргави и леки, а лицето му беше съвършено спокойно.

Мери-Линет сподави собствения си смях, но й беше приятно, че той не се присмя на пукнатините по стъклото и ръждясалите й чистачки. Винаги бе чувствала някаква странна близост с Джереми. Той беше единственият човек в Брайър Крийк, който изпитваше, макар и малък, интерес към астрономията. В осми клас й беше помогнал да направи модел на слънчевата система и, разбира се, миналата година бе наблюдавал лунното затъмнение с нея.