Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 36

Родителите му бяха умрели в Метфорд още когато бил малък и чичо му го докарал в Брайър Крийк с една каравана. Този негов чичо беше странен човек — вечно се скиташе из дивите гори на Кламат, търсейки злато. Един ден просто не се върна.

След това Джереми заживя сам в караваната в гората. Хващаше се на работа тук или там и обслужваше бензиностанцията, за да си изкарва парите, които му бяха нужни. И ако дрехите му не бяха толкова хубави, колкото на другите, това изобщо не го притесняваше. Или поне с нищо не го показваше.

Дръжката на маркуча в ръката на Мери-Линет щракна и тя разбра, че се е размечтала.

— Нещо друго? — попита Джереми. Предното стъкло беше чисто.

— Не… всъщност да. Случайно да си виждал днес Тод Ейкърс или Вик Кимбъл?

Ръката на Джереми, който тъкмо беше посегнал да вземе двайсетдоларовата банкнота, замръзна във въздуха.

— Защо?

— Просто исках да поговоря с тях — отвърна Мери-Линет, чувствайки, че страните й пламват. „О, боже, той си мисли, че искам да си общувам с тях, и смята, че съм напълно полудяла.“ Затова побърза да му обясни: — Бъни току-що ми каза, че може да са някъде долу при Потока на бясното куче и реших, че може да си ги мярнал сутринта, понеже живееш наблизо.

Джереми поклати глава.

— Излязох по обяд. Но тази сутрин не съм чул изстрели от потока. Всъщност не мисля, че това лято изобщо са ходили там. Всеки път, когато ги видя, им казвам да стоят далече от това място.

Той произнесе думите тихо, почти равнодушно, но на Мери-Линет изведнъж й хрумна, че може би дори Тод и Вик се съобразяваха с него. Тя не беше чувала Джереми да се е бил с някого. Но понякога хладните му кафяви очи изглеждаха… почти плашещи. Сякаш под външността на това уравновесено момче се таеше нещо примитивно, чисто и опасно, което можеше да стане и опустошително, ако бъдеше предизвикано.

— Мери-Линет, знам, ти може би ще си кажеш, че това не е моя работа, но… но си мисля, че е по-добре да стоиш далече от тези момчета. Ако наистина искаш да ги намериш, нека да дойда с теб.

„О!“ Мери-Линет почувства сърцето й да се изпълва с прилив на благодарност. Тя нямаше да приеме предложението му… но все пак беше мило от негова страна да го направи.

— Благодаря — каза Мери-Линет. — Ще се оправя… но все пак благодаря.

Тя изпрати Джереми с поглед, когато той тръгна към бензиностанцията, за да й донесе рестото. Какво ли е да бъдеш сам още от дванайсетгодишен. Може би се нуждаеше от помощ. Може би трябваше да помоли баща си да му намери някаква работа по къщата. Той често приемаше такива поръчки за други хора. Но на всяка цена трябваше да бъде внимателна, защото Джереми ненавиждаше всичко, което му напомняше за благотворителност.