Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 33

— Значи вие сте старомодно семейство — каза тя, пристъпвайки крачка напред.

Аш кимна.

— И ти командваш парада, така ли?

— Тук, да. А вкъщи, баща ми.

— И смяташ да кажеш на сестрите си с кого да дружат и с кого не. А може би определяш и приятелите на леля си?

— Всъщност аз тъкмо обсъждах… — Той махна с ръка по посока на Клодин.

„Знам какво си обсъждал“, каза си Мери-Линет. Тя направи още една крачка към Аш, който продължаваше да се усмихва.

— О, не — каза Клодин. Тя махна с кърпата си за съдове. — Не се усмихвай.

— Аз харесвам темпераментните момичета — заяви Аш с вид на човек, който бе търсил най-неприятното нещо, което можеше да бъде казано. След това с престорена смелост й намигна, протегна ръка и докосна Мери-Линет под брадичката.

В този момент се чу пращене и във въздуха прехвърчаха искри. Мери-Линет отскочи назад. Същото направи и Аш, поглеждайки ръката си, сякаш го беше предала.

Изведнъж на Мери-Линет й се прииска да събори Аш на земята и да скочи отгоре му. Никога преди момче не беше събуждало такива чувства у нея.

Тя потисна този внезапен импулс и вместо това го срита през глезените.

Аш извика и отскочи още крачка назад. Сънливото самодоволство отново бе изчезнало от лицето му. Той определено изглеждаше разтревожен.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — каза Мери-Линет любезно. Тя самата беше смаяна от себе си. По принцип не беше склонна към насилие. Може би дълбоко в нея имаше неща, за които никога не беше подозирала.

Клодин беше отворила уста от изумление, поклащайки глава. Аш продължи да подскача, но очевидно не смяташе да си ходи. Мери-Линет отново предприе настъпление и макар да беше половин глава по-висок от нея, Аш отстъпи. Взираше се в нея с нещо подобно на няма почуда.

— Хей! Виж, ти наистина не знаеш какво правиш — каза той. — Ако знаеше… — И в този момент Мери-Линет отново видя как лицето му изведнъж престана да изглежда глуповато и приветливо. Като проблясване на нож под лъч светлина. В погледа му имаше нещо, което казваше „Опасност!“

— О, върви да тормозиш някой друг — каза Мери-Линет и отново се приготви да го ритне.

Аш отвори уста и отново я затвори. Все още държейки се за крака, той погледна към Клодин и успя да й изпрати една обидена, нещастна и очарователна усмивка.

— Много ви благодаря за…

— Махай се!

Усмивката изчезна от лицето му.

— Точно това и правя. — Аш тръгна, куцайки, към вратата, следван от Мери-Линет.

— А как се казваш, между другото? — попита той вече навън, сякаш най-накрая беше намерил остроумната забележка, която до този момент му беше убягвала. — Мери? Мерилин? Млин? М.Л.?

— Името ми е Мери-Линет — каза тя с равен глас и сетне добави почти шепнешком: — „Наричат ме, синьоре, Мери-Линет.“ — Миналата година в училище беше чела „Укротяване на опърничавата“.

— О, така ли? Пък аз съм чувал да ти викат Злата Мери-Линет? — Той все още отстъпваше.