Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 31

Контакт.

Нещо се случи.

Хей, не те ли познавам?

Не, тя не го познаваше. И точно това беше най-странното. Не го беше виждала никога и въпреки това имаше чувството, че би трябвало да го познава. Стори й се също, че някой прониква в нея и докосва гръбнака й с оголена електрическа жица, по която тече ток. Усещането беше изключително неприятно. Стаята като че ли се обагри в розово. В гърлото й заседна буца и сърцето й блъскаше в гърдите. Което също беше неприятно. Но всички тези усещания вкупом пораждаха една трепетна замаяност, която й напомняше… за онова, което чувстваше, когато гледаше мъглявината Лагуна. Или когато си представяше галактики, които се събираха в купове и свръх купове, все по-големи и по-големи, докато размерът им надхвърлеше границите на въображението й и не я обземеше чувството, че пропада в някаква безкрайна бездна.

И ето че сега тя пропадаше отново. Не виждаше нищо друго, освен очите му. И тези очи бяха странни, подобни на призми и променящи цвета си като звезда, наблюдавана през плътен слой от атмосферата. Ту сини, ту златни, ту виолетови.

„О, моля те, не ме гледай с тези очи. Не искам това.“

— Колко е приятно да видиш ново лице тук, нали? Иначе животът ни е толкова скучен и еднообразен каза Клодин искрено и дори малко развълнувано. Мери-Линет излезе от унеса си и реагира така, сякаш Аш й беше предложил мангуста, вместо ръката си. Тя отскочи назад, избягвайки старателно погледа му.

Имаше чувството, че е била само на косъм от падане в минна шахта.

— Добре — каза Клодин с очарователния си акцент. — Хм. — Тя въртеше кичур от тъмните си къдрави коси, нещо, което правеше само когато беше изключително нервна. — Може би вие двамата вече се познавате?

Настъпи мълчание.

„Трябва да кажа нещо — помисли си Мери-Линет, взирайки се в камината от дялан камък. — Държа се като луда и поставям Клодин в неловко положение. Но какво все пак се случи преди малко. Няма значение. По-късно ще се тревожиш за това.“

Тя преглътна, сложи усмивка на лицето си и каза:

— От колко време си тук?

Грешката й беше, че го погледна. И всичко пак се повтори. Не толкова ярко, колкото преди, но отново почувства през нея да преминава нещо като електрически удар.

И той на свой ред изглеждаше като котарак, който е станал жертва на такъв удар. Целият настръхнал. Нещастен. Смаян. „Е, поне беше буден“, помисли си Мери-Линет. Те двамата се взираха един в друг, докато стаята отново се завъртя и отново се обагри в розово.

— Кой си ти? — попита Мери-Линет, отказвайки се от всякакви любезности.

— А ти коя си? — отвърна той със същия тон.

Двамата се гледаха навъсено.

Клодин цъкаше с език, бършейки покапалия по масата доматен сок. Мери-Линет донякъде се чувстваше неудобно пред мащехата си, но сега не й беше до нея. Цялото й внимание беше погълнато от момчето пред нея. Опитваше се да му се противопостави, да се защити от него, да се отърси от странното чувство, че е парченце от пъзел, което току-що беше съвпаднало идеално с друго.