Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 24

— Всичко е наред — промълви той. Не можеше да не забележи, че е едновременно хладна и топла, гъвкава и невероятно жива под плата на нощницата, с която беше облечена. — Искаш ли да те отведа в къщата? Там ще бъдеш в безопасност.

— Пусни ме — каза Джейд без капчица благодарност. — Може да се наложи да се бия. — Тя се освободи от прегръдката му и отново погледна към храстите. — Стой зад мен.

„Добре, значи тя е луда. Не ме интересува. Мисля, че съм влюбен в нея.“

Той остана до момичето.

— Виж, аз също ще се бия. Какво мислиш, че е това? Мечка, койот…?

— Брат ми.

— Твоят… — Марк бе обзет от тревога. Тя току-що бе прекрачила границата на допустимото безумие. — О!

От шубраците отново дойде силен шум на прекършени стебла. Това определено беше нещо голямо, не беше коза. Марк се питаше дали някой лос не се беше залутал насам от езерото Уолдо, което се намираше на около стотина мили, когато нощта беше разкъсана от вик.

Човешки вик… или по-лошо, почти човешки. Когато замря, се разнесе вой, в който със сигурност нямаше нищо човешко. В началото беше тих, но сетне изведнъж стана пронизителен и непоносим. Марк се вцепени. Когато протяжният звук най-накрая заглъхна, се чу нещо като хлипане и стенание и после настъпи тишина.

Марк успя да си поеме дъх и изруга:

— Какво беше това, по дяволите?

— Шт. Мълчи. — Джейд беше наполовина приклекнала, без да откъсва поглед от шубраците.

— Джейд… Джейд, чуй ме. Трябва да влезем вътре. — В отчаянието си Марк я грабна през кръста и се опита да я помъкне към къщата. Тя беше лека, но се изплъзна от ръцете му, сякаш беше от вода. Като котка, която не иска да бъде милвана. — Джейд, каквото и да е това нещо, на нас ни е нужно оръжие.

— На мен не. — Тя като че ли говореше през зъби и в интонацията й имаше нещо странно. Беше с гръб към него и Марк не виждаше лицето й, но пръстите й бяха свити като ноктите на хищна птица.

— Джейд! — каза Марк настойчиво. Той беше достатъчно уплашен, за да побегне, но не можеше да я остави. Просто не можеше! Едно добро момче не би постъпило така.

А беше и твърде късно за бягство. Къпиновите храсти от южната страна на градината потрепнаха. И се разтвориха. Нещо се промъкваше между тях.

Сърцето на Марк сякаш застина, но после той установи, че пристъпва напред. Отблъсквайки грубо Джейд настрани. За да посрещне нещото, което се задаваше от мрака, каквото и да бе то.

Мери-Линет си проправяше път през къпиновите шубраци. Ръцете и краката й бяха изподраскани и изцапани от сока на зрелите къпини. Вероятно беше избрала лошо място, където да прескочи оградата, но тогава умът й беше другаде. Мислеше си за Марк, трябваше да го намери колкото може по-скоро и да се махнат оттук.

„О, дано да е тук — повтаряше си тя. — Дано да е тук и да е добре, нищо друго не искам.“

Най-накрая Мери-Линет се измъкна от шубраците, тръгна през двора и сетне всичко се случи много бързо. Най-напред видя Марк и почувства облекчение. Но я очакваше и изненада. Марк стоеше пред някакво момиче, вдигнал ръцете си като баскетболен защитник, сякаш бранеше собствената си сестра.