Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 22

— О, не си тръгвайте още — каза Кестрел с кадифения си глас. — Защо не влезете вътре?

5

Марк все още мърмореше, когато зави зад къщата. Какво изобщо правеше тук?

Да се влезе в градината, се оказа нелека задача. Трябваше да си пробие път през избуялите шубраци от рододендрони и къпини, които образуваха около него плътна ограда. И дори когато излезе изпод тунел от месести зелени листа, Марк не се ориентира веднага. Той направи още няколко крачки по инерция, преди да разбере какво вижда.

Хей! Там има момиче!

Красиво момиче. Изключително красиво момиче. Виждаше я ясно под светлината, която се лееше от задната веранда. Светлорусите й, почти бели коси стигаха до бедрата. Толкова дълги коси беше виждал само при малките момичета. Те се полюшваха около стройното й тяло като светла коприна. Беше дребничка и тънка, с изящни ръце и крака.

Облечена беше в нещо като старомодна нощница и танцуваше под звуците на някаква реклама. На стълбите на верандата беше поставен стар очукан транзистор. Имаше и едно черно котенце, което погледна Марк за миг и сетне се стрелна към сенките.

— При нас няма лош кредит! О, да! Не се тревожете ние ще се погрижим за вас… — чуруликаше радиото. Момичето танцуваше с ръце, вдигнати над главата. Лека като пух, помисли си Марк, гледайки я с изумление. И тя наистина беше лека като пух, колкото и изтъркано да звучеше тази фраза.

Когато рекламата свърши и започна някаква кънтри песен, момичето се завъртя и го видя. Замръзна на място, все още с ръце над главата и кръстосани китки. Очите й станаха големи и устата й се отвори от изненада.

„Тя се уплаши — помисли си Марк. — От мен.“

Момичето вече не изглеждаше толкова крехко и изящно. То се затича към транзистора, грабна го и започна да го върти в ръцете си. Опитва се да го изключи, досети се Марк. Нейната безпомощност беше заразителна. Преди да разбере какво прави, Марк хвърли градинарските ножици на земята, спусна се към нея и грабна транзистора от ръцете й. Завъртя най-голямото копче и прекъсна песента по средата. Сетне зяпна момичето, което отвърна на погледа му с големите си сребристозелени очи. И двамата се бяха задъхали, сякаш току-що бяха обезвредили бомба.

— Хей, аз също не понасям кънтри музика — каза Марк малко по-късно, свивайки рамене.

Той никога преди не беше говорил така на момиче. Но и никога преди не беше срещал момиче, което да изглежда уплашено от него.

Толкова уплашено, че сякаш виждаше пулса й в бледосините вени под прозрачната кожа на гърлото й.

Сетне изведнъж ужасът й сякаш се стопи. Тя прехапа устни и се засмя тихо. После, все така усмихната, премига и подсмъркна.

— Забравих — каза тя, избърсвайки крайчеца на окото си. — Вие нямате същите правила като нас.

— Правила за кънтри музиката? — осмели се да попита Марк. Гласът й му харесваше. Беше обикновен, а не някакъв ангелски глас, както бе очаквал. Очевидно момичето си беше съвсем земно.

— Правила, за каквато и да е музика отвън — отвърна тя. — И за каквато и да е телевизия.

„Какво значи това навън?“, помисли си Марк. Но вместо това каза: