Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 23

— Ъ-ъ, здравей. Аз съм Марк Картър.

— А аз Джейд Редфърн.

— Ти си една от племенничките на госпожа Бърдок.

— Да. Пристигнахме миналата нощ. Ще живеем тук.

Марк изсумтя и промърмори:

— Моите съболезнования.

— Съболезнования? Защо? — Тя обходи бързо градината с поглед.

— Защото да живееш в Брайър Крийк е малко по-вълнуващо, отколкото да живееш в гробище.

Тя го изгледа продължително и озадачено.

— Ти… си живял в гробище?

Марк отговори на дългия й поглед и каза:

— Ъ… всъщност имах предвид, че тук е много скучно.

— О! — Момичето се замисли и се усмихна. — Е, на нас ни е интересно. Различно е от мястото, откъдето идваме.

— И откъде по-точно идвате?

— От един остров. Който е близо до… — Тя отново се замисли. — До щата Мейн.

— Щата Мейн?

— Да.

— Има ли си име този остров?

Джейд се загледа в него с големите си зелени очи.

— Всъщност не мога да ти кажа това.

— Е… добре. — Шегуваше ли се тя с него? Но на лицето й не беше изписана нито насмешка, нито закачливост. Момичето изглеждаше загадъчно… и невинно. Може би имаше някакъв психически проблем. Това щеше да е добре дошло за децата от гимназията „Деуит“. Те не бяха особено толерантни към различията.

— Виж — каза той рязко, — ако има нещо, което мога да направя за теб, нали разбираш… ако имаш някакви проблеми или нещо такова… просто ми кажи. Става ли?

Джейд наклони леко глава настрани. Миглите й бяха толкова дълги, че даже хвърляха сенки върху лицето й под лампата на верандата, но изражението й не издаваше стеснителност. То беше откровено и проницателно. Тя се взираше внимателно в него, сякаш се опитваше да реши що за човек е. И не бързаше. Накрая се усмихна, при което на страните й се появиха малки трапчинки и сърцето на Марк неочаквано подскочи.

— Добре — каза тя тихо. — Марк, ти не си глупав, въпреки че си момче. И освен това си добро момче, нали?

— Ами… — Марк никога не беше наричан „добро момче“, не и в онзи смисъл от телевизионните сериали. И не беше сигурен дали може да прецени това сам. — Аз, ъъ… надявам се, че е така.

Джейд не сваляше поглед от него.

— Знаеш ли, току-що разбрах нещо. Тук ще ми хареса. — Тя се усмихна отново, Марк установи, че му е трудно да диша, а след това изражението й се промени.

Марк също го чу. Силен шум сред плетеницата от рододендрони и къпини в дъното на градината. Звукът беше наистина странен, но още по-необикновена беше реакцията на Джейд. Тя замръзна на мястото си, напрегната и разтреперана, приковала поглед в храстите. Изглеждаше ужасена.

— Хей — каза Марк тихо и докосна рамото й. — Хей. Всичко е наред. Сигурно някоя от козите е избягала навън. Козите могат да прескачат всякакви огради. — Джейд клатеше унесено глава. — Или елен. Когато са спокойни, стъпките им приличат на човешките.

— Не е елен — просъска тя.

— Понякога нощем те влизат в градините на хората да пасат. Вие сигурно сте нямали елени там, откъдето идваш…

— Не мога да подуша нищо — каза тя тихо, почти изхлипвайки. — Това е заради глупавата кошара. Всичко вони на кози.

„Тя не може да подуши нищо…?“ Марк направи единственото, което му дойде наум в отговор на подобно заявление. Прегърна момичето.