Читать «Дъщери на мрака» онлайн - страница 21

— Боже мой — каза Мери-Линет отново, усещайки някакво стягане в гърлото си. — И… накъде замина.

— На север, някъде по крайбрежието. Не съм много сигурна за името на града.

— Но… — Гласът на Мери-Линет заглъхна, защото в този момент отново чу предупредителния си вътрешен глас. Сега трябваше да бъде любезна и предпазлива. Ако проявяваше прекалена настойчивост, това момиче можеше да се досети, че подозира нещо. И тъй като нещо наистина не беше наред, това момиче можеше да стане опасно…

Макар да й беше трудно да повярва в това, докато гледаше приятното, сериозно лице на Роан. Но след това Мери-Линет забеляза нещо друго. Роан беше боса. Краката й бяха бледи като останалата част от тялото й, но в същото време изглеждаха жилави и силни. В тях имаше нещо особено. Може би самата им форма или ясното очертание на пръстите им накара Мери-Линет да си ги представи как бягат. С дива първична бързина!

Когато вдигна глава, видя зад гърба на Роан да се приближава друго момиче. Онова, което имаше златиста коса. Кожата й беше млечнобяла, лишена от топли оттенъци, а очите й бяха жълти.

— Това е Кестрел — каза Роан.

— Да — рече Мери-Линет, улавяйки се, че начинът, по който зяпа новото момиче, не беше особено учтив. И в следващия момент осъзна, че е уплашена. Всичко в Кестрел говореше за някаква необуздана животинска енергия. Момичето вървеше така, сякаш не стъпваше по земята.

— Какво става? — попита Кестрел.

— Това е Мери-Линет — каза Роан, чийто глас все още звучеше приятно и мелодично. — Тя живее малко по-надолу по пътя. Дошла е да види леля Опал.

— И да видя дали имате нужда от нещо — побърза да каже Мери-Линет. — Ние сме, може да се каже, единствените ви съседи наоколо. — „Нужна ми е съвсем нова стратегия — мислеше си трескаво тя. — Пълен завой.“ Гледайки Кестрел, Мери-Линет вече не се съмняваше, че е в опасност. Сега най-важното беше да не позволи на тези момичета да отгатнат какво знае.

— Вие сте приятелка на леля Опал? — попита Кестрел с глас, галещ като кадифе. Жълтите й очи обходиха Мери-Линет от глава до пети и сетне обратно.

— Да, аз я навестявам понякога. Помагам й с… „О, боже, не споменавай нищо за градината.“ — … с козите. Ъ-ъ… тя сигурно ви е казала, че трябва да се доят на дванайсет часа.

Изражението на Роан съвсем леко се промени. Сърцето на Мери-Линет заблъска силно в гърдите й. Госпожа Бърдок никога, ама никога, не би тръгнала, без да даде указания за козите си.

— Разбира се, че ни каза — отговори спокойно Роан само със секунда закъснение.

Дланите на Мери-Линет се потяха. Кестрел не беше свалила от нея проницателния си, хладен и немигащ поглед нито за момент. Като хищна птица, вперила поглед в набелязаната жертва.

— Е, става късно и съм сигурна, че си имате работа, момичета. Няма да ви задържам повече.

Роан и Кестрел си размениха погледи. Сетне и двете се вгледаха в Мери-Линет, чифт очи с цвят на канела и още две кехлибарени се впиха в лицето й. Мери-Линет отново почувства онова прималяване в стомаха си.