Читать «Посвещаването» онлайн - страница 92

Никога преди в живота си не беше се държала така с момче — провокативно, безгрижно и уверено. Почти флиртуваше, преструвайки се в същото време, че това не означава нищо за нея. Никога не си беше представяла, че е толкова лесно. Предполагаше, че се получи, защото не беше искрена. Всъщност не тя стоеше там с него, а друго момиче, което не се боеше, защото най-лошото вече се беше случило и нямаше от какво повече да се страхува.

Крива усмивка се появи на устните на Адам, сякаш щеше несъзнателно да влезе в тона й, но почти мигновено се стопи. Взираше се напрегнато в нея и Каси се застави да го погледне приветливо и невинно, както през онзи августовски ден на плажа, когато трябваше да устои на изпитателния поглед на Джордан. „Повярвай ми — молеше се тя наум и за пръв път усети силата на собствените си мисли, която можеше да впрегне, за да накара нещата да се случат. — Вода и земя, море и пясък, чуйте моята повеля.“

„Повярвай ми, Адам. Повярвай ми. Повярвай ми.“

Той внезапно извърна очи към океана. Това за нейна изненада й напомни как се беше откъснала от хипнотизиращия поглед на Фей.

— Променила си се — каза той с почуда в гласа. Сетне се обърна и се втренчи отново напрегнато в нея. — Наистина си се променила.

— Разбира се. Сега съм вещица — отговори Каси. — Трябваше да ми кажеш това в самото начало… щеше да ми спестиш много неприятности.

— Не знаех. Долавях нещо в теб, но изобщо не ми хрумна, че може да си една от нас.

— Но вече всичко се нареди — бързо додаде Каси. Не й се искаше да говори за онова, което беше доловил в нея. Беше прекалено опасно. — Както и да е, благодаря, че ме изпрати. Тук горе е къщата ни.

С една последна усмивка тя се обърна и бързешком се заизкачва по тясната пътечка. Беше се справила! Обзеха я едновременно облекчение и слабост, докато изминаваше последните метри. Коленете й бяха омекнали. „О, слава Богу“, каза си тя, когато видя дома си и тръгна към него.

— Почакай — раздаде се зад гърба й звънък глас.

„Трябваше да се досетя, че няма да бъде толкова лесно“, помисли си Каси. Обърна се бавно, с безизразно лице.

Слабата звездна светлина огря лицето му, когато той се изправи на върха на склона и океанът остана зад гърба му. Тези високи скули, тези насмешливи устни. Но сега те не се усмихваха. Очите му бяха твърди и проницателни, излъчваха сила, която тя не разбираше и която я плашеше.

— Добра си — рече той. — Но аз не съм пълен глупак. Има нещо, което не ми казваш, и искам да знам какво е то.

— Не, не искаш. — Думите й се изплъзнаха сами от устните й. — Имам предвид… няма нищо, което да не ти казвам.

— Чуй ме — рече той и за неин ужас пристъпи по-близо. — Когато те видях за пръв път, не знаех, че си една от нас. Как бих могъл? Но знаех, че си различна от глупавата си приятелка. Че не си само поредното красиво момиче, а че си необикновено момиче.