Читать «Посвещаването» онлайн - страница 94

Настъпи мълчание. Каси чуваше тихия ритмичен тътен на вълните долу. Вдишваше свежия студен нощен въздух. И най-накрая сякаш нещо я застави да вдигне поглед към Адам. Той беше прав, не можеше да продължи да го лъже. Дори да й се надсмееше, дори да започнеше да я съжалява, трябваше да му каже истината.

— Защото съм влюбена в теб — каза простичко и тихо.

И не извърна поглед.

Той не й се присмя.

Но се беше втренчил невярващо в нея. Сякаш не можеше да вникне в онова, което му бе казала.

— Онзи ден на плажа аз също изпитах нещо необикновено — продължи тя. — Сякаш бяхме… свързани по някакъв начин. Сякаш нещо ни привличаше един към друг. Сякаш принадлежахме един на друг. — Виждаше объркването в очите на Адам. Същият шемет я беше обзел, когато откри тялото на Кори. — Знам, че звучи глупаво. Дори не мога да повярвам, че ти казвам тези неща… но ти искаше да знаеш истината. Онова, което изпитах онзи ден на плажа, не беше хубаво, вече знам това. Ти си имаш Диана. Никой с ума си не би могъл да иска нещо повече. Но онзи ден… си внуших какви ли не глупости. Всъщност си мислех, че виждам нещо да ни свързва, нещо като сребърна нишка. Почувствах те толкова близък. Като че ли бяхме родени един за друг, и нямаше смисъл да се съпротивлявам…

— Каси — каза Адам.

Очите му бяха потъмнели от вълнение. Лицето му изразяваше… какво? Неверие? Отвращение?

— Сега знам, че не е истина — безпомощно каза тя. — Но тогава не го осъзнавах. Когато стоеше толкова близо до мен и ме гледаше, си помислих, че ние ще се…

— Каси.

Сякаш думите й бяха събудили някаква магия или възприятията й се бяха изострили. Затаи дъх, когато отново я видя. Сребърната нишка. Тя бръмчеше и блестеше, по-силна и звънтяща от всякога, и ги свързваше. Сякаш съединяваше сърцата им. Дишането й се беше учестило и тя вдигна поглед към Адам.

Очите й срещнаха неговите и в този миг разбра защо бяха така потъмнели. В тях имаше не неверие, а осъзнаване и почуда, от които краката й се подкосиха.

„Той си… спомня“ Вече виждаше в нова светлина онова, което се беше случило помежду им, и разбираше какво бе почувствал онзи ден.

Каси разбираше това така ясно, като че ли той го беше изрекъл. Долавяше всеки удар на сърцето му и възприемаше света през очите му. Дори можеше да види себе си така, както той я виждаше. Крехко свенливо създание с дискретна красота, като диво цвете в сянката на дърво, но със сърцевина от калена стомана. Успя да долови и чувствата, които изпитваше към нея…

Онова, което се случваше, беше невероятно. Светът беше застинал и в него съществуваха само те двамата. Очите на Адам бяха широко отворени, зениците му бяха станали огромни и на Каси й се стори, че пропада в тях, когато той я погледна. Един кичур от косата му беше паднал върху челото му… кичур от тази прекрасна, разбъркана и вълниста коса, обагрена във всички цветове на есента в Нова Англия. Приличаше на горски бог, излязъл под звездите, за да съблазни срамежлива горска нимфа, и беше неустоим.