Читать «Посвещаването» онлайн - страница 79

„Докато те отвеждаше у дома си, за да се погрижи за теб — прошепна й един глас вътре в нея. — А после да те почисти и да те нахрани, да те представи на приятелките си. Да те защити, да ти осигури място, на което да принадлежиш. Да те направи своя сестра. А ти какво каза? Че я мразиш ли?“

Каси усети как смъртоносната червена ярост във вените й стихва. Не можа да я задържи, а не искаше и да се опитва. Не беше възможно да мрази Диана… защото я обичаше. Обичаше и Адам. Обичаше ги и двамата и искаше да бъдат щастливи.

„А къде оставаш ти тогава?“, попита вътрешният й глас.

Всъщност всичко беше много просто. Двамата очевидно си подхождаха идеално. И двамата бяха високи, на Диана не й се налагаше да вдига глава, за да се вглежда в очите на Адам. Освен това тя беше достатъчно зряла за него. Каси се чудеше как изобщо си беше въобразила, че едно голямо момче като него ще бъде привлечено точно от нея? И Диана, и Адам бяха удивително привлекателни, бяха самоуверени, бяха водачи.

„И двамата са чистокръвни потомци на вещиците от Салем — напомни си Каси. — Обзалагам се, че той е невероятно талантлив. Естествено, Диана би се задоволила само с най-доброто. Защото самата тя е съвършена. И не забравяй, че двамата не са се разделяли от деца. Заедно са цяла вечност, дори не забелязват останалите. Очевидно са създадени един за друг.“

Всичко беше толкова просто и разбираемо, но защо тогава се чувстваше така, сякаш бръснарски ножчета се врязваха в тялото й? Единственото, което трябваше да направи, беше да им пожелае щастие и да пропъди всякакви мисли за Адам и себе си като двойка. Трябваше да се примири.

И тогава съвсем хладно взе едно важно решение. Независимо какво се случва, Диана никога не трябва да разбере.

Нито пък той.

Ако Диана узнаеше как се чувства Каси, щеше да се разстрои. Тя беше дотолкова лишена от егоизъм, че можеше да се почувства длъжна да предприеме нещо — като например да се откаже от Адам, за да не я наранява. Но дори и да не го направеше, пак щеше да се чувства ужасно.

Затова Каси нямаше да позволи тя да разбере. Толкова беше просто.

„Нито с дума, поглед или дело — каза си тя разпалено. — Независимо какво се случва, няма да направя Диана нещастна. Заклевам се.“

Мокрият нос я побутваше и до ушите й достигна тихо скимтене. Радж се оплакваше от липсата на внимание.

— Каси?

Диана й говореше. Даде си сметка как изглежда — вкопчена унесено в кучето.

— Какво? — попита Каси, опитвайки се да овладее устните си да не се разтреперят.

— Попитах те дали си добре.

Диана я гледаше и ясните й зелени очи бяха тревожни. По тежките мигли все още имаше следи от сълзи. Каси се вгледа в тези очи и направи най-смелото нещо, което бе вършила в целия си живот. По-смело от това, да се изправи срещу Джордан Бейнбридж и пистолета му, много по-смело от това, да се хвърли да спасява Сали на хълма.

Усмихна се.

— Добре съм — каза, потупвайки за последно Радж и изправяйки се на крака. Гласът й звучеше като чужд, толкова беше фалшив. Но Диана не очакваше Каси да се държи неискрено и се успокои. — Просто… толкова много неща се случиха тази вечер — продължи Каси. — Май че съм малко претоварена.