Читать «Посвещаването» онлайн - страница 78

— Той ни помагаше, Адам — каза Диана, предвиждайки какво ще каже приятелят й. — Идваше на събранията, дойде и тази вечер. Това е всичко, което можем да искаме от него.

— Но не е всичко, което аз мога да искам — отвърна Адам.

— Давай, искай. Няма да получиш нищо повече. — Ник се извърна. — Махам се оттук.

— О, не си отивай… — започна Лоръл, ала Ник вече си тръгваше.

— Дойдох, понеже Диана ме помоли, но вече приключих. Достатъчно ми беше за тази вечер — каза той през рамо, сетне изчезна.

Фей се обърна към Адам и го дари с най-ослепителната си усмивка. После плесна с ръце.

— Браво, Адам. Нашата Диана прекара последните три седмици, полагайки неимоверни усилия да държи редиците сплотени, а ти разруши постигнатото само за три минути. Аз самата не бих се справила по-добре.

— О, я млъквай, Фей — сопна й се Лоръл.

Междувременно Каси продължаваше да стои на колене. Въпреки че притискаше Радж до себе си, можеше да вижда, да усеща и да мисли само за едно нещо. Ръката на Адам… около раменете на Диана.

„Неговото име е Адам. И той е неин. Не е мой, неин е. Винаги е бил.“

Но това беше невъзможно. Дори и в най-смелите си мечти не се беше надявала, че ще го открие отново. Беше дошъл без заклинания за любов, сякаш притеглен от нейната нужда да бъде с него… но тя не можеше да го има.

Как беше възможно да е толкова глупава? Как не се беше досетила? Тази вечер всички говореха за завършването на кръга, за дванайсет членове, винаги дванайсет. Но ако си беше направила труда да преброи участниците, щеше да види, че са само единайсет. Диана, Мелани и Лоръл бяха три; с Фей, Сюзан и Дебора ставаха шест. Плюс момчетата — братята Хендерсън, Ник и Шон — десет. Тя самата беше единайсета. През цялото време нещо дълбоко в съзнанието й подсказваше, че сметката не излиза. Но тя не го беше чула.

„И как изобщо можах да не се досетя? — запита се Каси. — Как не ми хрумна, че момчето, което срещнах, е един от тях? Знаците бяха пред очите ми. Той има сила — разбрах това на плажа, когато бях с Порта. Прочете мислите ми. Сам ми каза, че не е оттам, каза ми, че е различен. Порта дори изрече думата.“

Заклинател.

А тази вечер узнах, че клубът е сборище на дванайсет вещици и заклинатели. Последното поколение в Новия свят. Трябваше още тогава да се досетя, че той е един от тях.

Дори знаех, че Диана си има приятел, който „пътува“. Парченцата от пъзела са били там през цялото време. Просто не ги подредих.

Защото съм влюбена в него. Дори не знаех колко много, докато тази нощ не го видях отново. И той принадлежи на най-добрата ми приятелка. На моята „сестра“.

„Мразя я.“

Чувството беше толкова интензивно, че я накара да се вкопчи в козината на кучето. Беше мощна, примитивна вълна, която за миг дори заглуши болката й. Убийствена омраза, червена като кръвта, струеше от Каси към момичето с коси като от лунна светлина…

Като от лунна и слънчева светлина, изпредени заедно. Острата ненавист все още бушуваше из тялото й, когато един друг образ изплува в съзнанието й. Образът на същата тази лъчиста коса, паднала над ръчната спирачка в колата на Диана. Малко след като я беше спасила от Фей.