Читать «Посвещаването» онлайн - страница 76

— Какви думи?

— Ами някакъв стих или нещо от този род — отвърна Лоръл. — Нещо, с което да призовеш силата му и да ти помогне да си представиш онова, за което молиш. Най-добре е да има рима. Не съм добра в съчиняването на такива неща, но нещо като: „Мило дърво, сладък плод, доведи ми моята любов.“

„Не. Не точно така“ помисли си Каси и през нея премина тръпка. Думите на Лоръл се променяха в съзнанието й и се множаха. Като че ли чу глас, ясен и далечен като камбанен звън:

Пъпка, клон, лист и цвят,

любимия ми скоро намерете.

Където и да е по този свят

с нишка здрава ни вържете.

Устните й безмълвно потрепваха заедно с думите. Да, дълбоко в себе си някак знаеше, че е права. Това беше заклинанието… но дали наистина щеше да дръзне да го изрече?

„Да. Заради него бил рискувала всичко.“ Сведе поглед към пръстите си, с които несъзнателно ровеше в пясъка. „Утре. Утре ще го направя. И после ще прекарам всяка минута от деня в надежда. Ще чакам мига, в който ще видя сянка, ще вдигна поглед и той ще е до мен, или ще чуя стъпки, ще се обърна и ще го видя да се задава. Или…“

Онова, което се случи след това, беше толкова неочаквано и стъписващо, че Каси едва не изпищя.

Един мокър нос се пъхна под дланта й.

Не можа да извика просто защото й се стори, че сърцето й спря. Писъкът се надигна до гърлото й, тя видя кучето и всичко се замъгли. Ръката, която се беше отдръпнала, падна скована. Устните й се отвориха и затвориха беззвучно. Като през мъгла Каси се взря във влажните кафяви очи и късите остри косъмчета по муцуната. Кучето също я гледаше, отворило широко ухилената си паст, и сякаш й казваше: „Не се ли радваш да ме видиш?“

После Каси вдигна поглед към стопанина му.

Той беше свел очи към нея, също както онзи ден на плажа в Кейп Код. Лунната светлина си играеше с косата му, превръщайки някои кичури в ярки пламъци, а други — в тъмночервено искрящо вино. Синьо-сивите му очи изглеждаха сребърни.

Беше я открил.

Около Каси всичко застина. Всички звуци замряха, само ревът на океана достигаше до нея. Дори бризът беше стихнал. Сякаш целият свят чакаше.

Тя бавно се изправи на крака.

Зеленият шал падна зад гърба й. Усещаше студа, но само защото той й помагаше да чувства собственото си тяло, пронизвайки я като електричество. Но чудно, макар да усещаше тялото си, отново й се струваше, че се носи над него. Също като първия път на плажа, когато двамата стояха един срещу друг.

Виждаше се с тънка бяла нощница, разпиляна по раменете коса и боси крака как гледа нагоре към него. „Като Клара в балета Лешникотрошачката“, когато се събужда посред нощ и вижда принца, дошъл да я отведе в своя магически свят. Почувства се като Клара. Сякаш лунните лъчи бяха направили магия и я бяха превърнали в крехко и красиво момиче. Сякаш той всеки момент щеше да я вземе в обятията си и да я завърти в танц. Сякаш можеха вечно да танцуват в тази вълшебна нощ.

Взираха се един в друг. От мига, в който очите им се срещнаха, не можеха да откъснат поглед един от друг. Каси виждаше почудата, изписана на лицето му. Той като че ли беше също толкова изненадан да я види, колкото и тя него. Беше я открил. Нима наистина я беше търсил?