Читать «Посвещаването» онлайн - страница 58

Внезапно дъхът на Каси секна.

Странно, петното долу приличаше на човек. Но би било глупаво някой да лежи на земята, беше студено и мокро. Който и да беше, щеше да премръзне…

Сега вече Каси слизаше бързешком по стълбището.

„Може да е глупаво, но наистина прилича на човек. Ето ги и краката. Жълтото може би е коса. Явно е заспал… Но кой би могъл да заспи така? Точно до пътя. Разбира се, треволяците го закриват, но все пак…“

Вече беше съвсем близо и всичко като че премина в забавен каданс — всичко, с изключение на бесните й препускащи мисли.

„О, слава Богу, изглежда, не е човек. Прилича на натъпканите със слама чучела за Хелоуин. Ето, прекалено извито е в средата… никой не би могъл да се свие така… вратът е изкривен като на онази кукла в шкафчето ми. Сякаш някой е издърпал главата от тялото…“

Собственото й тяло се държеше странно. Гърдите й натежаха, а мускулите й се разтресоха. Колената й така се огъваха, че едва стоеше изправена. Усети някакъв блясък в очите си, сякаш всеки момент щеше да припадне.

„Добре, че не е човек… но, о, Боже, нима това е ръка? Куклите нямат такива ръце… не и длани с малки розови нокти… и не носят пръстени, тюркоазени пръстени…“

Къде ли беше виждала такъв пръстен?

„Погледни го по-отблизо… не, не гледай, не гледай…“

Но вече беше погледнала. Сгърчените пръсти бяха на човек. А пръстенът беше на Кори.

Каси не осъзна, че пищи, докато не изкачи наполовина хълма. Краката й, които допреди малко се тресяха, сега я носеха нагоре с бързи скокове.

— Помощ, помощ, помощ! — викаше тя.

Отново и отново. Но писъците й бяха толкова слаби и немощни… не беше чудно, че никой не я чу. Като в кошмар, в който гласните струни се парализират.

Но все пак някой я чу. Когато Каси стигна билото на хълма, горе задъхана се появи Диана и я стисна за раменете.

— Какво има?

— Кори! — задави се Каси и продължи с несигурен глас: — Диана, Кори има нужда от помощ! Ранена е. Нещо не е наред… — Знаеше какво не е наред, но не можеше да го изрече. — Помогни й…

— Къде? — рязко я прекъсна Диана.

— Долу. В подножието. — После противно на всякаква логика добави: — Но не ходи там, моля те…

Имаше чувството, че се разпада. Не можеше да се справи с това… но и не можеше да остави Диана да слезе сама там долу.

Диана летеше по стъпалата. Каси я следваше сковано. Видя как приятелката й стигна подножието и се поколеба за миг, после бързо коленичи и се приведе напред.

— Тя…? — Каси стискаше ръце си.

Диана се изправи. Каси отгатна отговора по свитите й рамене.

— Студена е. Мъртва е.

После Диана се извърна. Лицето й беше бяло, а зелените й очи горяха. Нещо в изражението й вдъхна сили на Каси, която се запрепъва по последните няколко стъпала и я прегърна.

Усещаше как Диана се притиска в нея. Кори й беше приятелка.

— Всичко ще се оправи. Ще се оправи — каза Каси задъхано. Продължаваше да говори несвързано. Нищо не можеше да се оправи. В съзнанието й отекваха думите: „Някой ден може теб да намерят в подножието на тези стъпала със счупен врат. Някой ден може теб да намерят…“

Вратът на Кори беше счупен.

Така каза докторът от полицията. След като Каси и Диана се качиха отново горе, целият ден премина като в сън. Възрастните дойдоха и поеха нещата в свои ръце. Училищното ръководство, полицаите, лекарят. Задаваха въпроси. Записваха си нещо в бележниците. Децата от училището стояха там и наблюдаваха всичко. Те също задаваха въпроси.