Читать «Посвещаването» онлайн - страница 60

Лоръл остави две чаши с гореща течност пред братята Хендерсън и също седна. Дебора издърпа един стол и се тръшна на него. Сюзан и Мелани и без това вече бяха край масата.

Всички се обърнаха и се взряха в Каси.

Израженията им бяха странни. Чужди. Красивото личице на Лоръл изглеждаше отчуждено. Хладните сиви очи на Мелани бяха по-недостъпни от всякога, нацупените устни на Сюзан бяха стиснати, а Дебора едва сдържаше гнева си. Дори обичайно притвореният Шон сега за пръв път изглеждаше мрачен. Диана беше бледа и неумолима.

Стъклената врата се отвори и влезе Ник, който се настани до Дъг. Лицето му, сякаш изваяно от красив студен камък, не изразяваше нищо.

Каси единствена стоеше права. Огледа ги, всички членове на клуба, и те отвърнаха на погледа й. Не беше нужно някой да казва нещо. Каси се обърна и излезе.

11

Не знаеше къде отива. Учителите се опитваха да провеждат часовете, макар че навън май имаше повече деца, отколкото вътре. Учениците бяха из коридорите, по стълбите, мотаеха се край главния вход. Каси замаяно погледна един часовник и се отправи към часа си по физика. Можеше да се обади на майка си и да се прибере вкъщи, но точно сега не искаше да остава насаме с нея. Просто искаше да се опита да бъде нормална.

Докато седеше и си водеше безсмислени записки, долавяше погледите върху себе си. Имаше странното усещане, че се е върнала две седмици назад във времето, когато Фей я беше отлъчила. Но след часа забеляза разликата. Учениците не спираха да идват при нея и да й шепнат:

— Добре ли си?

— Как си?

Изглеждаха неспокойни… сякаш не искаха да говорят с нея, но се чувстваха задължени.

След последния й час последваха още посещения, идваха на групички от по двама-трима, за да й кажат: — Съжаляваме.

Или:

— Просто искахме да знаеш, че и на нас ни липсва. Истината й просветна внезапно и тя едва не се разсмя заради иронията. Те й изказваха съболезнования!

Гледаха на нея като на представител на клуба. Сега всички тези външни хора идваха при нея, без да съзнават, че и тя е точно толкова външна, колкото и те.

Някаква мажоретка се приближи и й каза:

— Сигурно ти е много трудно!

И тогава Каси си изпусна нервите.

— Дори не я познавах! — избухна тя. — Говорила съм с нея един-единствен път в живота си!

Мажоретката бързо се отдалечи. След това съболезнованията секнаха.

Госпожа Ланинг, учителката по история, я закара до дома й. Каси не обърна внимание на разтревожения въпросителен поглед на майка си — явно от училището вече се бяха обадили, за да съобщят случилото се, и слезе до плажа, който се простираше точно под къщата на баба й.

Океанът никога не й беше изглеждал толкова суров. Беше с наситен металически цвят като живак. Яркият ден се беше смрачил и докато Каси крачеше по брега, ставаше все по-навъсен. Когато се преместиха, си беше помислила, че плажът е едно от хубавите неща тук, но какво му беше хубавото сега?

Вървеше сама. Гърдите й щяха да се пръснат. Сякаш всички ужасни събития от изминалия ден бяха заключени в тялото й и се опитваха да излязат навън. Но облекчение не идваше.