Читать «Посвещаването» онлайн - страница 57

Загледа се в главния вход на училището, който толкова я беше уплашил преди две седмици.

Две седмици. Първата я прекара като парий, като аутсайдер, с когото беше опасно да се говори, за да не бъде разгневена Фей. Но втората седмица…

Удивяваше се на начина, по който Диана влияеше на хората, без да се кара с тях. Постигаше го много деликатно, с любов, колкото и глупаво и сантиментално да звучеше това. Всички обичаха Диана — и момичетата, и момчетата — и повечето от тях бяха готови да минат през жарава заради нея. Като осиновена по-малка сестра на Диана Каси на мига се беше сдобила с положение, далеч по-добро от онова, което някога би могла да си извоюва сама. Сега тя се движеше с най-готината компания в училището и ако не беше изцяло част от нея, то само членовете й го знаеха.

Отново в съзнанието й прокънтяха думите на Фей към Кори: „Ти си почти една от нас.“ Е, днес беше рожденият ден на Кори и тя щеше да стане една от тях. Днес щеше да се присъедини към клуба.

А Каси никога нямаше да го направи.

Сви рамене, опитвайки се да се отърси от неприятната мисъл, но през тялото й премина тръпка. Обви ръце около себе си и стисна лактите си. Не беше свикнала да е толкова студено през септември. През уикенда Лоръл и Мелани си бяха говорили за есенното равноденствие, което също се падаше днес. Мелани беше обяснила, че по време на равноденствието денят и нощта са еднакво дълги и че с него започва есента. Каси предположи, че е нормално да бъде студено. Всички казваха, че листата скоро ще започнат да пожълтяват.

Мелани и Лоръл сериозно се бяха увлекли в разговора си за равноденствието. Изглежда, за тях то беше страшно важно, въпреки че Каси не разбираше съвсем защо. Това беше още една от тайните на Ню Салем, които вече започваха да я влудяват.

Потрепери отново и закрачи, потривайки ръце.

Пред нея се простираше хълмът. Стигна до най-горните стъпала и започна да подскача на пръсти. Беше ясен мразовит ден и буйната зеленина вече се беше изпъстрила тук-там с есенни цветове. Загледа се в храстите оттатък пътя. Как ги беше нарекла Лоръл? Сумак. Листата им вече аленееха. Захарните кленове също бяха започнали да се обагрят в златистожълто, а долу в ниското се виждаха все повече червени петна…

Внезапно Каси се намръщи и забрави да търка ръцете си. Слезе едно-две стъпала надолу и се наведе, взирайки се към подножието на хълма. Цветът там като че ли беше прекалено червен, прекалено ярък. Твърде неестествен.

Тя потрепери силно. Боже, студено беше. Реши, че каквото и да има там долу, то е скрито в шубрака, но не е част от него. Повече приличаше на забравен от някого пуловер.

„Ще се съсипе там във влагата“, помисли си Каси. Който и да бе притежателят му, нямаше да остане доволен.

Слезе още едно стъпало по-надолу. Сигурно вече не става за нищо, вероятно е някаква дрипа, захвърлена от някого.

Но не беше дрипа. Имаше форма. Част от него приличаше на ръкав. Всъщност там май лежеше цял набор от дрехи. Ето, под пуловера се виждаха нещо като джинси…