Читать «Посвещаването» онлайн - страница 37

Сигурно беше горещ въздух или пък нещо не беше наред с очите й.

Много бавно и предпазливо Каси доближи крака си до чантата. Вторачи се в черната дъска, докато повдигаше крака си и после внезапно го стовари върху „подутината“.

Почувства единствено твърдостта на учебника си по френски. Чак тогава осъзна, че беше спряла да диша. Затвори очи и с облекчение въздъхна…

И тогава нещо под крака й се загърчи. Почувства го под маратонката си.

Скочи на крака с пронизителен писък.

— Какво става? — викна учителката.

Ето сега вече наистина всички я зяпаха.

— Има нещо… нещо в раницата ми. Тя помръдна. — Каси едва се овладя да не сграбчи учителката за ръката. — Не, не… не бъркайте…

Преподавателката се дръпна рязко от нея и отвори чантата. После пъхна ръката си вътре и извади дълга гумена змия.

Гумена.

— Това смешно ли трябваше да бъде? — настоятелно попита учителката.

— Не е моя — глуповато отвърна Каси. — Не съм я слагала аз там.

Гледаше като хипнотизирана увисналата гумена глава и червения гумен език. Изглеждаше като истинска, но не беше. Беше нежива. Мъртва?

— Тя помръдна — прошепна Каси. — Почувствах как мърда… Сторило ми се е. Явно просто съм помръднала с крака си.

Класът я наблюдаваше мълчаливо. Каси вдигна поглед и й се стори, че зърна нещо като съчувствие на лицето на учителката, но в следващия миг то изчезна.

— Добре, ученици. Да се връщаме към урока — каза жената, пусна змията на бюрото си и се върна при дъската.

Каси прекара оставащото време от часа, без да откъсва поглед от очите на гуменото влечуго. То така и не помръдна повече.

Погледна стъклената стена на столовата, пълна със смеещи се и разговарящи ученици. Часът по френски беше минал като в мъгла. А параноичното усещане, че всички я гледат, а после нарочно й обръщат гръб, се засилваше.

„Трябва да изляза“ помисли си тя, но разбира се, това беше нелепо. Спомни си докъде я беше довело вчерашното излизане. Не, днес щеше да направи онова, което трябваше да направи и вчера — да влезе и да попита някого дали може да седне до него.

„Добре. Направи, го.“ Щеше да е лесно, ако не се чувстваше толкова замаяна. „Заради безсънието е“, каза си Каси.

Спря с пълен поднос край две момичета, които се хранеха на квадратна маса за четирима. Изглеждаха мили и което беше по-важно, изглеждаха по-малки. Сигурно щяха да бъдат поласкани, ако една гимназистка седне до тях.

— Здравейте — чу се да изрича. Гласът й беше безстрастен, но учтив. — Може ли да седна тук?

Момичетата се спогледаха. Каси като че ли можеше да види бясната размяна на неизказани реплики. После едното от тях отговори:

— Разбира се, но ние тъкмо ставахме. Заповядай.

Момичето взе подноса си и се отправи към коша за боклук. Приятелката му за миг доби объркано изражение, вперила поглед в собствения си поднос. После го последва.

Каси сякаш се беше сраснала с пода.

„Добре де, това беше неприятно, да избереш хора, които тъкмо стават. Но няма причина да се разстройваш…“

Макар че бяха изяли порциите си едва наполовина?