Читать «Посвещаването» онлайн - страница 38

С неистово усилие на волята Каси се застави да отиде до друга маса. Този път тя беше кръгла. Около нея седяха шестима ученици. Имаше едно свободно място.

„Не питай — каза си тя. — Просто седни.“ Постави подноса си на масата, свали от рамото раницата си и седна. Погледът й беше прикован в подноса и не се откъсваше от едно кръгче салам върху парчето пица. Не искаше да изглежда така, сякаш моли някого за позволение.

Около нея разговорът замря. Сетне чу потропване на столове.

„Мили Боже, не мога да повярвам. Не е възможно това да се случва. Не е истина…“

Но беше. Най-лошият й кошмар. Много по-мъчителен от мъртвите кукли или гумените змии.

Замаяна като в сън, тя вдигна поглед и осъзна, че всички стават от масата. Взимаха си таблите с обяда и си тръгваха. Но за разлика от двете любезни малки момичета, изобщо не си правеха труда да отидат до боклука. Просто се преместваха на други маси — един тук, друг там, където видеха свободно място.

„Далеч от нея. Където и да е, стига да не са при нея.“

— Мамо? — Каси погледна затворените очи с гъсти черни мигли и бледото лице.

Не знаеше как успя да изтърпи до края на учебния ден, а когато се прибра у дома, баба й каза, че майка й е по-зле. Не много, нищо, за което да се притеснява, но все пак състоянието й се било влошило. Имала нужда от тишина и покой. Взела била приспивателно.

Каси се вгледа в тъмните кръгове под затворените очи. Майка й не изглеждаше добре. Беше толкова крехка. Уязвима. Толкова млада.

— Мамо… — Гласът й беше тих и умоляващ.

Майка й се обърна, изражението й за миг стана болезнено. После отново застина.

Каси се чувстваше като вцепенена. Тук нямаше кой да й помогне.

Обърна се и излезе от стаята.

В собствената си спалня остави халцедона в кутийката си с бижута и не го докосна повече. Дотук беше с късмета.

И тази нощ скърцането и хлопането на къщата я държа будна.

В четвъртък сутринта в шкафчето й имаше птица. Препарирана сова. Гледаше я с лъскавите си кръгли жълти очи. Случайно в този момент покрай Каси мина един пазач. Момичето му показа безмълвно птицата с трепеща ръка. Той я отнесе.

Този следобед вътре имаше мъртва златна рибка. Каси направи фунийка от един лист хартия, подхвана с нея рибката и я изнесе навън. До края на деня не се приближи до шкафчето си.

Не припари и до столовата. Прекара обедното междучасие в най-закътания ъгъл на библиотеката.

Тъкмо там отново видя онова момиче.

Момичето с блестящата коса, момичето, което мислеше, че повече никога няма да срещне. Не беше изненадващо, че досега не я бе видяла. През последните дни Каси се прокрадваше из училището като сянка, минаваше по коридорите с очи, забити в пода, не говореше с никого. Изобщо не знаеше защо ходи на училище, може би просто защото нямаше къде другаде да отиде. А и ако беше я срещнала, навярно щеше да избяга в обратната посока. Мисълта, че и тя ще я отблъсне както всички останали, й беше непоносима.

Но този път Каси вдигна поглед от масата си в дъното на библиотеката и зърна ярко слънчево сияние.

Тази коса. Беше същата — невероятно дълга и с невероятен цвят. Момичето се беше обърнало към бюрото на библиотекарката и говореше с нея усмихната. Каси усещаше излъчването й чак в другия край на помещението.