Читать «Посвещаването» онлайн - страница 28

— … дори не знае за клуба…

После двете момичета се извърнаха, за да я погледнат, и си тръгнаха.

Какъв КЛУБ? Онова момиче беше изрекло думата така, сякаш се пише с главни букви. Какво общо имаше някакъв клуб с нарушаването на училищните правила? Що за място беше това?

Звънецът би отново и Каси се сети, че закъснява за час. Метна раницата си на рамо и затича към стълбището.

До обяд все още не беше разменила нито дума с когото и да било, с изключение на „здравей“ и „здрасти“, въпреки че се опитваше. И никъде не срещна момичето с искрящата коса — не че това беше изненадващо, като имаше предвид колко голямо бе училището. Пък и в сегашното си разположение на духа едва ли щеше да посмее да се доближи до нея, дори да я беше видяла. Усещаше някакво отвратително чувство на тежест в стомаха си.

Само един поглед към остъклената стена на столовата, гъмжаща от смеещи се ученици, беше достатъчен, за да се разтреперят коленете й.

Не можеше да се изправи срещу това. Просто не й стискаше.

Обгърнала тялото си с ръце, тя се обърна и си тръгна. Стигна до главния вход и излезе през вратата. Не знаеше къде отива — може би се прибираше у дома. Но после видя избуялата зелена трева на хълма.

„Не — реши тя, — ще обядвам тук“. Надолу по склона имаше няколко остри скали и тя се настани до една от тях, в малката вдлъбнатина под сянката на някакво дърво. Скалата я скриваше от училището и то сякаш престана да съществува. Можеше незабелязано да наблюдава стъпалата, криволичещи надолу по хълма, и пътя в подножието му.

Седеше, загледана в глухарчетата, изпъстрящи тревата, и напрежението постепенно започна да се отцежда от тялото й. Е, какво толкова — сякаш й казваше чистото синьо небе, — сутринта не мина по най-добрия начин, но нещата ще се оправят следобеда…

А и скалата зад гърба й — прочутият червен гранит на Нова Англия — й вдъхваше усещане за сигурност. Странно, но Каси като че ли дочу някакъв тътен откъм скалата, подобен на страхотно ускорен пулс. Тътенът на живота. „Какво ли ще стане, ако допра буза до нея?“ С любопитство и вълнение се запита тя.

Нечии гласове я откъснаха от унеса й. Каси коленичи и надникна разтревожено над върха на скалата.

Беше Фей заедно още две момичета. Едната беше рокерката, която едва не я прегази сутринта, а другата — красавица с ягодов цвят на косата, тънка талия и най-добре развитата гръд, която някога беше виждала. Трите се смееха и бавно слизаха по стълбите. Вървяха право към Каси.

Просто ще се изправя и ще им кажа „здравейте“ рече си тя, но не го направи. Споменът за онези очи с цвят на мед още я преследваше. Спотаи се зад камъка с надеждата, че момичетата ще я отминат, ще слязат надолу и ще напуснат училищния комплекс.

Вместо това обаче те спряха точно над главата й, седнаха на стълбите и извадиха хартиените пликове с обяда си.

Бяха толкова близо, че Каси можеше да види червения камък, който блестеше на шията на Фей. Макар че беше в сянка, ако помръднеше, щяха да я забележат. Намираше се в капан.

— Дали някой не ни е проследил, Дебора? — лениво попита Фей, докато ровеше из плика си.