Читать «Посвещаването» онлайн - страница 17

Но майка й гледаше към вратата и на лицето й бавно се изписа унило примирение. Когато вдигна поглед към дъщеря си, фалшивият бодър тон се беше върнал в гласа й.

— Това е баба ти, миличка — каза. — Да не я караме да ни чака.

— Мамо… — прошепна Каси отчаяно.

Но очите на майка й бяха празни и непроницаеми.

— Хайде, Каси — рече тя.

На Каси й дойде налудничавата идея да се хвърли в колата и да се заключи вътре, докато някой дойде да я спаси. Но внезапно се почувства крайно изтощена. Вече бяха тук. Нищо не можеше да се направи. Затръшна вратата на колата и безмълвно последва майка си към къщата.

Жената на прага беше древна. Толкова стара, че можеше да й бъде поне прабаба. Каси напразно се опита да открие у нея някаква прилика с майка й.

— Каси, това е баба ти Хауард.

Каси съумя да измънка нещо. Старицата с бастуна пристъпи напред и втренчи дълбоко хлътналите си очи в лицето й. В същия миг на Каси й хрумна откачената мисъл: „Тя ще ме хвърли във фурната.“ Но вместо това усети как ръцете на жената я обгръщат в изненадващо силна прегръдка. Тя автоматично вдигна ръце, за да отвърне на жеста.

Баба й се отдръпна, за да я погледне.

— Каси! Най-сетне. След всичките тези години. — Момичето се смути, когато старицата се взря в нея. В погледа й се четяха едновременно безпокойство и надежда. — Най-сетне — отново като че ли на себе си прошепна баба й.

— Радвам се да те видя, майко — поздрави госпожа Блейк тихо и официално и развълнуваните стари очи се отклониха от лицето на Каси.

— Александра, мила моя, толкова време мина. — Двете жени се прегърнаха, ала смътното напрежение между тях остана. — Но защо ви държа тук навън. Влизайте, влизайте и двете — каза бабата на Каси и избърса очите си. — Опасявам се, че старият ми дом е малко позанемарен, но ви избрах най-хубавите стаи. Хайде да заведем Каси в нейната.

Под гаснещата червена светлина на залязващото слънце вътре къщата изглеждаше огромна и мрачна. И всичко беше овехтяло — от износените тапицерии на столовете до избелелите килими върху подовете от чамови дъски.

Качиха се бавно по стълбите, защото бабата на Каси трябваше да се подпира на парапета, после минаха по дълъг коридор. Дъските скърцаха под маратонките на Каси, а светлините на лампите, разположени високо по стените, потрепваха тревожно. „Една от нас би трябвало да носи свещник“, помисли си Каси. Всеки миг очакваше да зърне по коридора някой представител на семейство Адамс.

— Лампите и цялата електрическа инсталация я направи дядо ти — извини се баба й. — Толкова много неща настояваше да свърши сам. Ето това е твоята стая, Каси. Надявам се, че розовото ти харесва.

Каси се ококори, когато баба й отвори вратата. Стаята приличаше на спалня от музей. Беше обзаведена с блестящи масивни мебели. Леглото с четири колони беше покрито с драпирана покривка в цвят пепел от рози, а около него се диплеше балдахин в същия нюанс. Столовете с високи облегалки бяха тапицирани в подходяща дамаска. Върху полицата над камината имаше калаен свещник и порцеланов часовник. Спалнята беше красива, но толкова импозантна…