Читать «Посвещаването» онлайн - страница 15

Каси не каза нищо. Не искаше да гледа дърветата през есента, защото не искаше да бъде тук.

Минаха през Бостън и продължиха да пътуват покрай брега. По Северното крайбрежие, ядно си помисли Каси и продължи да наблюдава как старинни градчета, кейове и скалисти брегове остават зад тях. Предполагаше, че майка й нарочно е избрала панорамния път, и в гърдите й закипя възмущение. „Защо просто не отидем там и да приключим с всичко това?“

— Няма ли по-пряк път? — попита тя, отвори жабката на колата и извади картата, оставена там от компанията за коли под наем. — Защо не поемем по Шосе 1? Или по междущатската магистрала?

Майка й не откъсна очи от пътя.

— Мина доста време, откакто за последно съм шофирала по тези места, Каси. Това е пътят, който познавам.

— Но ако минем напряко оттук, през Салем… — Каси видя, че подминават отбивката, и каза: — Добре, да не го правим. — От всички места в Масачузетс Салем беше единственото, за което се сещаше, че иска да посети. Страховитата му история беше в унисон с настроението й в момента. — Там са горили вещиците, нали? — попита тя. — Ню Салем на него ли е наречен? И там ли са горили вещици?

— Не са горили никого, бесили са ги. И не са били вещици. Просто невинни хора, които по стечение на обстоятелствата не са били харесвани от съседите си — поправи я майка й с уморен глас. — А и Салем е било често срещано име в колониалните времена, произлиза от името Йерусалим.

Картата се размаза пред очите на Каси.

— Къде е този град все пак? Дори го няма на картата.

Последва кратко мълчание, преди майка й да отговори:

— Градчето е малко и в много от картите не е отбелязано. Всъщност се намира на остров.

— На остров?

— Не се тревожи. Има мост до континента.

Но Каси беше потресена. „На остров. Ще живея на остров. В град, който дори го няма на картата.“

Пътят не беше обозначен. Госпожа Блейк сви по него, колата прекоси моста и се озоваха на острова. Каси не беше очаквала да е толкова голям и се разведри, когато стигнаха. В центъра на града бяха струпани обичайните търговски центрове и магазини за туристи. Имаше „Дънкин Донътс“ и „Дворец на палачинките“, пред чийто вход танцуваше човек в костюм на палачинка, а един голям транспарант обявяваше, че предстои откриване.

Каси усети как възелът в стомаха й се поотпусна. Град с танцуващи палачинки не би могъл да е толкова лош. Но скоро майка й зави по някакъв път, който се заизкачва нагоре, докато градът остана далеч зад тях.

Каси осъзна, че явно пътуват към най-високата точка на острова. Червеното слънце се отразяваше в прозорците на няколко къщи, струпани на билото. Докато се приближаваха към тях, тя най-напред се притесни, после се разтревожи и най-накрая й прилоша от отчаяние.

Защото къщите бяха стари. Ужасяващо стари, не просто старомодни или красиво състарени. Те бяха древни. И макар че някои изглеждаха добре поддържани, други сякаш всеки момент щяха да се срутят в камара разтрошени греди.

„Боже, нека да е онази“, помисли си Каси, вперила поглед в една красива жълта сграда с няколко кули и еркерни прозорци. Но майка й я подмина, без да намали. Подмина и следващата, и другата след нея.