Читать «Посвещаването» онлайн - страница 19

„Мъжете винаги си отиват — помисли си тя и гърлото й се стегна болезнено. — И двамата ме изоставиха. И сега съм тук… сама. Поне да имаше с кого да си поговоря… може би сестра… някой…“

Все още със затворени очи, Каси остави ръката, която държеше кристала, да падне в скута й. Беше толкова изтощена от всичко преживяно, че нямаше сили дори да стане и да отиде до леглото. Просто седеше там, сама в полумрака, докато дишането й се забави и тя заспа.

Онази нощ сънува сън — или може би не беше сън. Сънува, че майка й и баба й влизат в спалнята, движат се съвсем безшумно, сякаш се носят над пода. Усещаше ги, но не можеше да се помръдне, когато те я вдигнаха от стола, разсъблякоха я и я сложиха да си легне. После двете се надвесиха над леглото й и се загледаха в нея. Очите на майка й бяха странни, тъмни и неразгадаеми.

— Малката Каси — каза баба й с въздишка. — Най-сетне. Но колко жалко…

— Ш-шт! — остро я прекъсна майка й. — Ще я събудиш.

Баба й въздъхна отново.

— Но ти разбираш, че това е единственият начин…

— Да — отвърна майка й с празен, примирен глас. — Разбирам, че не можеш да избягаш от съдбата си. Аз не трябваше и да се опитвам.

„И аз си мислех същото — каза си Каси в полусън. — Не можеш да избягаш от съдбата си.“ Смътно видя как майка й и баба й се отдалечават към вратата и дочу шепота им. Не разбираше какво говорят, до нея достигна само едно просъскване:

— … жертвоприношение…

Не беше сигурна коя от двете произнесе думата, но тя продължи да отеква отново и отново в съзнанието й. Дори когато мракът я обгърна, продължаваше да я чува. Жертвоприношение… жертвоприношение… жертвоприношение…

Беше сутрин. Каси лежеше на старинното легло, а през източния прозорец струяха слънчеви лъчи. Стаята приличаше на листенце от роза, вдигнато към светлината, топло и сияйно. Някъде отвън чуруликаше птичка.

Каси седна. Имаше смътен спомен за някакъв сън, но той беше неясен и далечен. Носът й беше запушен, може би от плача, и главата леко й се маеше. Чувстваше се така, както се чувства човек, когато се наспи добре след дълго боледуване или дълбоко страдание — някак странно олекнала и успокоена. Затишие след бурята.

Облече се. Тъкмо преди да излезе от стаята, забеляза щастливото парче халцедон на пода, вдигна го и го пъхна в джоба си.

Изглежда, още никой не беше станал. Дори през деня дългият коридор беше тъмен и студен, слънце проникваше единствено през прозорците в двата му противоположни края. Докато вървеше, Каси почувства, че трепери, а мъждивата светлина от лампите сякаш потрепваше в знак на съчувствие.

На долния етаж беше по-светло, но имаше толкова много стаи, че когато се опита да ги разгледа, скоро се загуби. Най-накрая се озова в антрето и реши да излезе навън.