Читать «Ридание» онлайн - страница 5

      –  Е, това е напълно нормално – каза Джеймс.

      –  Дилия ще дойде на концерта – оплаках му се аз.

      –  Ясно, значи тази вечер предстои поредният сестрински бой.

      –  Не, по-скоро ще бъде серията „Моето дете е по-талантливо, отколкото си мислиш”.

      –  Може пък да не бъде нито едното, нито другото. Току–виж решили да ти спестят сцените поне веднъж –  добави Джеймс успокояващо. – О, по дяволите! Наистина закъснявам. Трябва да замъкна гайдата до колата, но ще се видим след малко. Опитай се все пак да не си изповръщаш червата, става ли?

      –  Да, благодаря – казах аз. Затворих телефона и го прибрах отново в калъфа. Пристъпих към вратата на залата, зад която се чуваше някаква какофония. Изчаках на опашката за документите, като влачех арфата зад себе си. Най–накрая получих кафявия плик и се обърнах, за да си тръгна. Толкова исках да се махна оттук, че пристъпих много рязко и арфата се наклони. Следващото, което видях, беше как тежкият калъф се стоварва върху участника зад мен.

      –  О, майчице!

      Момчето внимателно изправи арфата обратно и осъзнах, че го познавам: Андрю от духовата секция на училищния оркестър. Май свиреше на тромпет. Нещо шумно, със сигурност. Ухили ми се широко – най-напред на гърдите ми, чак после вдигна очи към лицето ми.

      – Внимавай повече. Явно големите предмети имат склонност да вървят пред теб самата.

      – Да... – Добре, схванах намека. Ако беше още малко по-забавен, щях да повърна отгоре му. Дръпнах арфата си встрани от него. – Извинявай.

      –  Ей, споко, можеш да изпускаш арфата си върху мен, когато си поискаш.

      Не знаех как да реагирам на това, затова просто измънках едно „Аха”. Не ми беше нужно голямо усилие, за да стана отново невидима и Андрю скоро ми обърна гръб. Странно как дори на толкова важен конкурс, където по принцип съм в стихията си, се чувствах точно както в обикновен ден на училище.

      Само дето не беше такъв. Докато стоях облегната до вратата на залата за репетиции и слушах идващия отвътре нестроен шум от гласове и инструменти, нямаше начин да забравя защо всички ние бяхме тук. Стотици ученици чакаха да дойде техният ред да излязат на сцената. Да се опитат да спечелят награда на 26–ия ежегоден фестивал на изкуствата на Източна Вирджиния. Да получат шанса си да впечатлят представителите на най-престижните колежи и консерватории, които присъстват сред публиката.

      Стомахът ми се преобърна отново и този път знаех, че няма да ми се размине. Затичах се към момичешката тоалетна, която се намираше в приземието под физкултурния салон – там имаше шанс да бъда сама. Подпрях арфата до мивката и едвам успях да се наведа над старата сиво–жълта тоалетна чиния, която вонеше на прекалено много апарат за чистене и прекалено много ученици.

      Мразя това. Стомахът ми изкъркори още веднъж. Всеки път, когато свиря пред публика, става така. Знам, че е глупаво да се страхувам от тълпите, знам, че сама съм си виновна за повръщането и нервните кризи, но не можех да ги спра. Джеймс провери в интернет как се нарича страхът от това да станеш за смях пред други хора (катагелофобия) и дори един следобед пробвахме хипноза, съчетана с нежна музика и мотивационни стихчета, за да се преборя със страховете си. Единственият ефект беше, че за известно време и двамата станахме свръхентусиазирани фенове на ню ейдж музиката. После ни мина.