Читать «Ридание» онлайн - страница 161

      –  Брендън, любими. Люк Дилън ти повярва.

      Люк сбърчи вежди и изгледа първо Уна, после Брендън.

      –  Шегувате ли се с мен?

      Отвращението на лицето на Брендън се замени с искрена усмивка.

      –  Не е нужно да питаш към чий свят принадлежиш, Люк Дилън. За нас ще бъде чест да приемем теб и твоята флейта. Ти си много повече фея, отколкото човек.

      Уна сбърчи нос.

      –  Но все още си лековерен като човек.

      Люк въздъхна тихо – не знаех дали беше въздишка на тъга или на признателност за живота, който получи.

      Не беше честно. След всичко, което преживяхме, след всичко, което се случи, трябваше да остана с него. Но нямаше никакъв начин нашата история да има друг, по-справедлив край.

      –  Направи го – каза Уна. – Престани да се цупиш. Цялото слънце-стоене е пред вас. Можете да бъдете заедно до края на нощта. Ние, феите, сме тук, докато звучи музиката.

      Оставих Джеймс и се върнах обратно при клетката. Люк ме целуна по бузите, по челото, по устните... После прошепна с парещия си дъх:

      –  Благодаря ти, че за теб любовта ни означаваше толкова много.

      Елинор застана до нас, царствена с окървавената си диадема, и изтегли белия си костен кинжал от ножницата му.

      –  Признавам – прошепна тя с уважение, – това беше една чудесна игра. – Подаде ми кинжала. Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная, че иска да отворя клетката с него.

      Без да се замислям и миг повече, поех ножа и го забих в горната част на клетката. Решетките отскочиха встрани като опънати струни, а птицата запляска с криле по дъното; очите й бяха изпълнени с ужас. Виждах как сърцето й бие през крехката кожа на гърдите й.

      –  Шшш... – прошепнах й аз. Протегнах се и я хванах внимателно за крилата. Беше невъобразимо лека и имах чувството, че ще се разпадне в шепите ми, ако натиснех малко по-силно. Погледнах към Люк. Очите му бяха втренчени в мен и не помръдваха.

      Душата в ръцете ми се устреми към гърдите му и аз я оставих да ме поведе натам. Представих си го пред мен, млад, жизнен и усмихнат; представих си всичко, което бихме могли да имаме. Исках да кажа нещо като „сбогом”, но всъщност имаше ли нещо, което да не си бяхме казали? И тогава пуснах душата му да влети обратно в него.

      Люк простена – и когато примигна, беше жив. Беше толкова жив, очите му бяха толкова искрящи, а лицето му толкова сияйно, че осъзнах – не знам нищо за него. Усмихна ми се – това странно, младо, диво създание – и ме целуна страстно.

      Уна дойде при нас и го дръпна за рамото.

      –  Вече си един от нас. Свързан си с музиката за вечността. Музиката те притежава. Музиката е твоят живот.

      Люк погледна към мен.

      –  Докато има музика тази нощ, аз ще съм тук с теб, красавице. Вземи арфата си.

* * *