Читать «Ридание» онлайн - страница 3

      Добре, ще паркирам колата тогава. И ще си потърсим места. Обади се, ако имаш нужда от нас. – Мама потупа гълъбовосинята си чанта, която пасваше идеално на гълъбовосинята й блуза с изрязано деколте. – Дилия също скоро ще дойде.

      Мисълта за моята леля примадона засили желанието ми да повърна. „О, Диърдри, ще каже тя високо, искаш ли да ти помогна с този пасаж? Малко си недодялана в горния регистър”.

      И тогава ще повърна върху нея. Ей, може би това не е чак толкова лош план. Макар че като познавам Дилия, тя ще има какво да добави и в този случай. „Диърдри, скъпа, наистина трябва да поработиш малко върху струята, ако искаш да повръщаш професионално някои ден”.

      – Страхотно – промърморих аз. Родителите ми помахаха с ръка и ме оставиха сама да намеря откъде влизаха участниците в конкурса. Заслоних очи и погледнах към сградата на училището. Яркото следобедно слънце ме заслепяваше, но нямаше как да пропусна големия надпис Вход за участници. Бях се надявала да не ми се налага да се връщам в гимназията преди началото на следващата учебна година. Да... Дотук с мечтите.

      Уф, наистина беше горещо. Погледнах нагоре с присвити очи; погледът ми се спря на бледата луна, все още увиснала на небето точно до слънцето. По някаква причина призрачният й вид накара стомаха ми да се присвие. По принцип съм си доста нервна, но това беше различна нервност. Имаше нещо магическо в тази луна, заради което ми се искаше да стоя там и да се взирам в нея, докато си спомня защо ме очарова така. Стоенето отвън в жегата обаче не беше от полза за нервния ми стомах, затова обърнах гръб на бледия диск и помъкнах арфата си към входа за участниците.

      След като преминах през тежките врати, изведнъж ми хрумна, че преди майка ми да го беше споменала, не ми се повръщаше. Дори не мислех за състезанието. Вярно е, че докато пътувахме, изглеждах леко отнесена, с поглед от типа не–ме–разсейвай–мис–ля–си–за–нещо, който като че ли се предава по наследство в семейството ни, но причината не бе каквато майка ми предполагаше. Все още бях потънала в снощния си сън. След като тя ми наби идеята в главата обаче, а и конкурсът щеше да започне съвсем скоро, нещата поеха по обичайния си път и в стомаха ми настана истинско бедствие.

      Жена с две брадички и папка със списъци в ръка ме попита за името.

      – Диърдри Монахан.

      Тя ме погледна сърдито – а може би това си беше нормалното й изражение.

      –  Някой те търси по-рано.

      Надявах се, че говори за Джеймс, моя най-добър (единствен) приятел. Ако е бил друг, ми беше все едно дали ще ме намери. Исках да я попитам как е изглеждал човекът, който ме е търсил, но се страхувах, че ако говоря прекалено много, ще изгубя и без това слабия си контрол върху стомашните си рефлекси. Близостта с мястото на състезанието определено не ми се отразяваше добре.