Читать «Ридание» онлайн - страница 4
Маги Стийвотър
– Висока, светлокоса жена.
Очевидно не беше Джеймс. Но не беше и леля Дилия. Странно, но в момента не можех да мисля за това. Човек трябва да си има приоритети.
Жената записа нещо срещу името ми.
– Трябва да си вземеш документите за конкурса в края на коридора.
Поставих ръка на устата си и попитах внимателно:
– Къде мога да репетирам?
– След като си вземеш документите, продължи по коридора и в дъното ще видиш двойната врата на...
Не можех да чакам повече.
– Ясно. В класните стаи долу.
Жената разтресе брадичките си. Приех го като „да” и продължих нататък. Беше ми нужна около минута, за да привикнат очите ми към светлината, но носът ми ме ориентира безпогрешно. Познатата миризма на „любимата” ми гимназия дори и без присъствието на ученици ми действаше на нервите. Да, май наистина съм пълна откачалка.
От калъфа на арфата ми се чу звън. Телефонът ми. Извадих го и видях, че на гърба му беше залепнала четирилистна детелина, съвсем свежа, дори все още влажна. Не от онези, дето са всъщност трилистни, а четвъртото листо е просто леко мутирало разклонение на третото – всяко от четирите листа беше съвършено оформено и отделно.
После си спомних, че телефонът ми звъни. Погледнах номера с надежда, че не е майка ми. Не беше.
– Здрасти – казах, докато внимателно отлепях детелината и я прибирах в джоба си. Нямаше да навреди.
– О – отвърна Джеймс със съчувствие, настройвайки се веднага към тона ми. Макар телефонът да пращеше и гласът му да звучеше по-високо и грапаво, все пак оказа обичайния си успокояващ ефект върху мен. Топката в гърлото ми моментално изчезна. – Трябваше да ти се обадя по-рано, нали? Вече си готова за частта с драйфането, а?
– Аха. – Облегнах се на двойната врата в края на коридора. – Разсей ме, моля те.
– Ами аз закъснявам. – Звучеше весело, сякаш не му пукаше въобще. – Така че май ще ми се наложи да настроя гайдата си в колата и след това да се втурна на сцената по гащи и без риза. Допреди малко тренирах и вдигах тежести. Може би ще ми дадат точки за добре оформените ми коремни плочки, ако не оценят по достойнство музикалния ми гений.
– Ако успееш поне да си нахлузиш полата, съдиите може да ти дадат точки за двойник на Мел Гибсън в „Смело сърце”.
– Не се подигравай с килта ми, жено. Е, сънува ли нещо забавно тази нощ?
– Ами... – Въпреки че с Джеймс бяхме просто приятели, се поколебах дали да му кажа. Изпълнените ми с невероятни подробности сънища обикновено бяха източник на голямо забавление за нас – преди две нощи сънувах, че съм на интервю за „Харвард”, а човекът, с когото говорех, беше потънал до шия в сирене (май беше „Гауда”). Сънят ми от тази нощ обаче не беше толкова весел, даже напротив. – Не спах достатъчно добре, за да сънувам – казах най-накрая.
О, луната! Изведнъж се сетих, че именно в съня си бях видяла тази картина – луната на дневното небе. Затова като че ли имах
