Читать «Ридание» онлайн - страница 2
Маги Стийвотър
В кладенеца момчето въздъхна отново, този път шумно, и се опита да си припомни, че трябва да държи главата си над водата. Стисна очи с цялата си сила, сърцето му се сви, а после спря да бие. Почувства се някак празно – за миг даже му стана любопитно, след това се отпусна бавно под водата, разтвори пръсти и гвоздеите, които държеше, заплуваха надолу в мрака под него.
Главата му се изтласка отново отгоре, вратът му се изви в нечовешки спазъм. Момчето беше изтеглено в нощта и захвърлено на ухаещата на детелини земя, плюейки вода от устата си.
„Няма да умираш още, стари приятелю”. Ловецът погледна към него с безразличие, нито ядосан, нито щастлив заради пленената си жертва. Ловът беше свършил, така че и забавлението бе приключило. Кучетата душеха около проснатото сред детелините тяло. „Имаме работа за вършене”.
ПЪРВА ЧАСТ
остави сърцето ми разбито,
опустошено, без надежда.
Трябваше да знам, че ще стане така.
Като по чудо замая ме лицето ти благо,
красотата ти ще ме преследва, където и да съм.
Трябваше да знам, че ще стане така.
„Бриджит О’Мали”*
[* Стара ирландска песен. – Б. пр.]
Едно
Ще се почувстваш по-добре, след като повърнеш – обърна се към мен мама от предната седалка. – Винаги става така.
Както си седях отзад в прашното семейно комби, въздъхнах тихо и придърпах към себе си калъфа на арфата. Започваше да ми се гади. Хрумна ми, че твърдението на мама е единствената причина, поради която май щях да се откажа от кариерата на концертираща музикантка.
– Продължавай с вдъхновяващата си реч, мамо.
Не бъди иронична. – Подхвърли ми сако, което си отиваше по цвят с панталоните ми. – Вземи това. Ще изглеждаш по-професионално.
Можех да кажа „не”, но беше по-лесно да го взема. Както майка ми каза, колкото по-скоро влезех в залата и приключех с изпълнението си – естествено, преди това трябваше да мина през тоалетните и да повърна – толкова по-скоро щях да се почувствам добре. След като всичко свърши, ще се завърна към обикновения си живот до следващия път, когато тя реши да ме изведе от клетката ми. Отказах й да ми помогне с носенето на арфата*, макар че много от другите участници се запътваха навътре, придружени от родителите си. Струваше ми се, че е по-лесно да си невидим, ако знаеш, че край теб няма някой, който непрекъснато те наблюдава с критичен поглед.
[* Героинята свири на келтска арфа (
