Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 39

— Като?

— Като… коя е любимата ти песен?

Въпросът очевидно го изненада, но той бързо се окопити, точно както снощи. Харесвах това.

— Последното парче от „Abbey Road“ на „Бийтълс“.

— Последното парче от „Abbey Road“?

— Да, имат много песни, но всички бледнеят пред една…

— Да, да, зная албума — с бърз жест го прекъснах аз.

— Така че?

— Така че това е доста добър отговор. — Подръпнах конската си опашка, като се чудех как най-добре да се справя с това. Почти ме беше спечелил. — Аз… Не. Съжалявам, не мога. Много е сложно. Дори и една среща. Ще се превърне във втора, после в още една, а след това…

— Наистина отиде много далеч. А ако ти дам свръхтайното си скаутско обещание, че след една среща никога повече няма да ти досаждам?

— Би се съгласил с това? — скептично попитах аз.

— Разбира се, щом ти го искаш. Но не мисля, че ако прекараш една вечер с мен, ще си остане само с тази една.

Настойчивият тон на гласа му направи със стомаха ми нещо, което отдавна не бях чувствала. Преди да успея напълно да си го изясня, мобилният ми телефон зазвъня.

— Извини ме — казах, докато го вадех от чантата си. Погледнах към дисплея и познах номера на Коди. — Да?

— Здрасти, Джорджина. Тази вечер се случи нещо странно…

Божичко! Това можеше да означава всичко — от още една смърт до обръснатата глава на Питър.

— Задръж за секунда.

Станах и погледнах към Роман, докато крепях вазата с цветята. Той също се изправи, изглеждаше разтревожен.

— Всичко наред ли е?

— Да. Всъщност… не. Имам предвид, че не знам. Виж, Роман, трябва да се кача горе и да проведа този разговор. Признателна съм ти за цветята, но не мога да се ангажирам точно сега. Съжалявам. Причината не е в теб, а в мен. Честна дума.

Когато тръгвах, той направи няколко крачки към мен.

— Почакай.

Прерови джобовете си и извади химикалка и листче. Надраска набързо нещо и ми го подаде. Погледнах и видях телефонен номер.

— Ако си промениш мнението.

— Няма.

Той само се усмихна, кимна леко с глава и излезе от фоайето. За момент го загледах, преди да се отправя към стълбите, разтревожена заради новините на Коди. Влязох в апартамента си, оставих цветята на плота и отново доближих телефона до ухото си.

— Още ли си там?

— Да. Кой е Роман и защо използваш изтъркания лаф „причината не е в теб, а в мен“?

— Няма значение. Какво става? Още някой ли е мъртъв?

— Не… не. Просто се случи нещо. Питър мисли, че не е кой знае какво. Хю каза, че според теб в това може и да има нещо повече, отколкото си мислим.

— Кажи ми какво се случи.

— Мисля, че снощи ни проследиха.

Коди разказа как малко след като излезли от дома ми, чул стъпки, които следвали него и Питър по улицата. Когато обаче се обръщал, нямало никого. Питър не отдал значение на това, сякаш въобще не били усетили присъствието на друго същество.

— Може би не знаеш какво точно е усещането, ако има ловец на вампири.

— Но аз почувствах нещо, а и Питър със сигурност — също. Може да е прав и аз да съм си въобразил разни неща. Може пък просто да е бил обикновен смъртен, който е искал да ни ограби, или нещо подобно.

Съмнявах се в това. Ние не можехме да усещаме смъртните по начина, по който усещахме безсмъртните, но който и да е, трудно би издебнал вампир.